2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
гр. София, 06.01.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5779 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищеца В. Ч. И. и от ответника П…(П.), касационни жалби срещу решение № 1453/10.07.2014 г., постановено по в. гр. дело № 1727/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 24.02.2014 г. по гр. дело № 6902/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната П. е осъдена да заплати на ищеца сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2013 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото.
Ищецът В. Ч. И. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответната П. – в осъдителната му част.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на процесното обезщетение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Никоя от двете страни не е подала отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни по делото, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на обществения критерий за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ.
По отношение на първия въпрос и двете страни навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно – т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка и двете страни преповтарят в изложенията си и свои оплаквания от касационните си жалби за липса на мотиви към обжалваното решение – относно конкретни обстоятелства, обосноваващи по-висок размер на обезщетението – според ищеца, и – относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – според ответника. Тези оплаквания обаче не съставляват отделно формулирани правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а биха могли да бъдат касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, които не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
По отношение на втория правен въпрос, изведен и формулиран в изложенията им, и двете страни навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържат, че този материалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. В тази връзка, наред с обжалваното въззивно решение, сочат по делото, както следва: ищецът – решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2143/18.11.2013 г. по гр.д. № 576/2013 г. на САС, решение № 780/12.04.2013 г. по гр.д. № 1159/2012 г. на Варненския окръжен съд, решение № 354/27.02.2013 г. по гр.д. № 3324/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, решение от 01.07.2013 г. по в.гр.д. № 586/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, определение № 364/17.03.2014 г. по гр.д. № 5590/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 59/22.01.2013 г. по гр.д. № 1346/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение от 15.01.2013 г. по гр.д. № 10577/2011 г. на СГС, решение № 1939/23.10.2013 г. по гр.д. № 1513/2013 г. на САС, определение № 887/10.07.2014 г. по гр.д. № 1410/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 687/02.07.2010 г. по гр.д. № 200/2010 г. на САС, определение № 1012/21.07.2011 г. по гр.д. № 1768/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 290/06.04.2010 г. по гр.д. № 124/2010 г. на САС и определение № 835/15.06.2011 г. по гр.д. № 1292/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; а ответникът – решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 22/18.02.2010 г. по гр.д. № 18/2010 г. на Великотърновския апелативен съд.
Разрешаването на изведените и от двамата жалбоподатели, два правни въпроса, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези два правни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 15 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 100 000 лв., въззивният съд е приел следното: Като се е позовал на т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално и че този принцип се прилага както в случаите, когато обезщетение се претендира във връзка с повдигнато обвинение за няколко отделни деяния, така и при съобразяването на отделните конкретни обстоятелства, характеризиращи разглеждания случай. Приел е, че съдът няма задължение да остойностява тежестта на всяко отделно обстоятелство, така че крайният размер на определеното по чл. 52 ЗЗД обезщетение да съставлява механичен сбор от отделни суми.
Относно конкретния разглеждан случай апелативният съд съвкупно е отчел: личността на ищеца – неосъждан, с отлични характеристични данни; възрастта му в периода на неоснователното му наказателно преследване –между 27 г. и 29 г.; продължителността на наказателното производство – две години, пет месеца и 12 дни (в периода 30.09.2010 г. – 12.03.2013 г.), като е приел, че тя нито надхвърля разумния срок за провеждането му, нито е била обусловена от действията на самия ищец. Взел е предвид предприетите процесуално-следствени действия по отношение на ищеца – личен обиск с участието на съседи в качеството им на поемни лица, задържане по ЗМВР за срок от 24 часа, с което фактът на наказателното преследване е бил доведен до знанието на ищеца, близките и съседите му с последвалите от това негативни преживявания. Въззивният съд е съобразил също така вида и тежестта на инкриминираното деяние – по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2, във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1, във вр. с 129, ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – съучастие като съизвършител в грабеж, придружен със средна телесна повреда, за което срещу ищеца от прокуратурата е било повдигнато и поддържано обвинението, по което съдът го е оправдал, – съставляващо тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, както и тежестта на предвидените от закона наказания при доказано извършване на такова деяние със съответните на това произтекли страхови очаквания за ищеца. Съобразил е също отсъствието на ограничения в правото на придвижване на ищеца, на когото не е налагана мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България”, както и фактът, че взетата мярка за неотклонение „подписка” в минимална степен се е отразила върху обичайното му ежедневие и начина му на живот. Съдът е отчел също начинът, по който като цяло обвинението се е отразило на психиката на ищеца и доброто му име в обществото, като е приел, че процесното наказателно преследване е унищожило авторитета на ищеца пред неговите познати, в резултат на което е настъпило пълно отдръпване в контактите с него и той е останал изолиран както в обществото, така и в семейството си; отчел е производните от това негативни емоционални изживявания на ищеца. Приел е и че като стресов фактор, обвинението е повлияло на всички членове от разширеното семейство на ищеца и осъзнаването за това обстоятелство допълнително е нагнетило изживяваните от него чувства на срам, вина и безпомощност поради причинените грижи на семейството му. САС е намерил и че като краен резултат от обвинението е постигната незаконна намеса в личния живот на ищеца, който е прогласен за неприкосновен с чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията. Приел е че в резултат от привличането му към наказателна отговорност, ищецът се е променил – загубил е своята увереност и жизнерадост, станал е затворен, изживял е душевна криза. Същевременно, въззивният съд не е установил по делото ищецът да е понесъл трайни увреждания на здравето (физическо и психическо), които да се намират в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство – приел е за недоказани твърденията му за настъпили трайни неблагоприятни последици за здравето му – психически срив, депресия, пристъпи на главоболие, безсъние, нервно разстройство, които да са резултат от наказателното преследване. САС е отчел и конкретната икономическа обстановка в страната като цяло към момента на приключване на наказателното преследване – като отправна точка при определянето на обществено приемливите, като справедливи размери на обезщетения от обсъждания вид. Съобразявайки всички тези обстоятелства, взети заедно, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на ищеца от процесното незаконно обвинение, възлиза на присъдената от първоинстанционния съд сума 15 000 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от страните – ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от жалбоподателите – решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от ищеца и от ответника допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
В тази връзка следва да се отбележи и че в тези от посочените от страните, влезли в сила решения, преписи от които те са представили по делото, също са възприети горните принципни разрешения на тези два правни въпроса, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на двата изведени правни въпроса, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Следва да се отбележи и че за част от посочените от страните решения, няма данни и доказателства да са влезли в сила, като част от тях не са и представени (в преписи) по делото, поради което страните не доказват същите да формират противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК; не са годни да формират такава и посочените и представени от страна на ищеца, определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от двамата жалбоподатели допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1453/10.07.2014 г., постановено по в. гр. дело № 1727/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.