2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
гр. София, 01.03. 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 442 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Г. П. Й. срещу решение № 5526/20.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 5080/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение от 16.01.2015 г. по гр. дело № 14804/2014 г. на Софийския районен съд, жалбоподателката е осъдена да заплати на [фирма] сумата 6 414.74 лв. за доставена от дружеството-ищец топлинна енергия през периода месец юни 2010 г. – месец май 2013 г. за топлоснабден имот на адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В“, ап. 601, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 18.07.2013 г. до изплащане на вземането, както и сумата 883.37 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.08.2010 г. – 18.07.2013 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба – ищецът [фирма] и третото лице – негов помагач по делото [фирма] не са подали отговори на жалбата в срока за това.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) възможно ли е по силата на закона да възникнат облигационни отношения между гражданин и топлофикационно дружество, въз основа на собственост или учредено право на ползване; и 2) възможна ли е продажба на топлинна енергия, без тя да е индивидуализирана – определена по количество и качество. По отношение на първия въпрос жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага никакви съображения в тази насока. По отношение на втория въпрос жалбоподателката сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, но също – без да сочи в тази връзка никое конкретно решение на ВКС, нито конкретен извод на въззивния съд който да е в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице и общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да уважи предявените срещу жалбоподателката искове за заплащане стойността на доставена ? топлинна енергия и на мораторна лихва върху главницата, въззивният съд е приел, че дружеството-ищец е доказало по делото, че жалбоподателката-ответница има качеството „потребител на топлинна енергия“. В тази връзка СГС е цитирал разпоредбата на чл. 153 от ЗЕ, съгласно която, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Наред с това, въззивният съд е обсъдил и че с отговора на исковата молба жалбоподателката-ответница е признала съществуването на договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди между страните по делото, но е оспорила валидността на този договор, с възражението, че не е уговорено количество и качество на топлинната енергия. С оглед на това, въззивният съд е приел за безспорно, че такъв договор съществува между страните, като съдържанието му е посочено в закона – ЗЕ и в общите условия на дружеството-ищец, против които жалбоподателката-ответница не е възразила по смисъла на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. СГС е изложил и подробни съображения относно съдържанието на договорното отношение между страните, предвид които е намерил за неоснователно и възражението на жалбоподателката-ответница. В тази връзка съдът е приел, че по процесния договор дружеството-ищец има задължение да доставя топлинна енергия, а жалбоподателката-ответница има задължение да заплаща реално доставената ? топлинна енергия, като съдържанието на договорното отношение се определя от законовите разпоредби и от общите условия на договора за доставка на топлинна енергия. Изтъкнато е че в тези общи условия е посочено задължението на ищеца-доставчик да осигурява в абонатната станция температурен режим и количество на топлоносителя, съответно на договорените мощности за подгряване на топлоносителя в сградната инсталация за отопление и битово горещо водоснабдяване; въведено е задължение на доставчика с избрания температурен режим и количество топлоносител, постъпващо в абонатната станция, да осигурява температура на подгрятата вода 55 градуса на изхода на подгревателя към сградната инсталация и поддържане на предвидените по проект температури в отопляемите помещения с допустимо отклонание от 1.5 градуса. Съдът е изтъкнал и че същото е посочено и в действащата Наредба № 16-334/2007 г. Въззивният съд е обсъдил и че съгласно общите условия ищецът-продавачът е длъжен да поддържа параметри на топлоносителя съгласно хидравличния режим и температурния график на топлопреносната мрежа, като съответно в чл. 131 и сл. от ЗЕ е посочено, че операторът на топлопреносната мрежа (ищецът) осигурява режима на работа на тази мрежа, като определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с изчислителния хидравличен режим и приетия температурен график и при постигане на минимални разходи при производството на топлинната енергия и доставката ? до потребителя. В заключение въззивният съд е направил извода, че именно това са параметрите на доставяната услуга, като е налице въведено определено изискване за конкретна температура на водата за битово горещо водоснабдяване, а за отоплението на помещения топлопреносното предприятие дължи осигуряване на такива параметри на подавания топлоносител, че с оглед температурния график да осигури достигане на проектните и договорени температури в помещенията, при нормална работа на вътрешната отоплителна система. По тези съображения, СГС е приел, че поддържаното от жалбоподателката-ответница възражение за недействителност на договора ? с дружеството-ищец, е неоснователно. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал и че контролът от страна на потребителя може да се осъществи както чрез проверки на данните в абонатната станция, така и чрез отчетите, извършвани ежемесечно, и посредством предвидените правни способи за защита на правата на потребителя.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, и двата изведени от жалбоподателката-ответница правни въпроса, не са обуславящи изводите на въззивния съд, поради което и двата въпроса не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият въпрос (възможно ли е по силата на закона да възникнат облигационни отношения между гражданин и топлофикационно дружество, въз основа на собственост или учредено право на ползване) би бил основание за допускане на касационното обжалване, ако въззивният съд само въз основа на дефинитивната разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ беше приел, че са налице процесните облигационни отношения между страните. В случая, обаче, СГС е установил наличието на сключен между страните договор, което жалбоподателката-ответница е и признала по делото, като при подробно изложени съображения, съдът е намерил за неоснователно възражението ? за недействителност на този договор. В рамките на тези подробни съображения въззивният съд е установил и е изяснил, и че индивидуализацията и определянето по количество и качество на топлинната енергия, продавана от дружеството-ищец на жалбоподателка-ответница по процесния договор, са направени с общите условия на договора, срещу които тя не е възразила, и които от своя страна съответстват на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му. При това положение, и вторият изведен от жалбоподателката правен въпрос (възможна ли е продажба на топлинна енергия, без тя да е индивидуализирана – определена по количество и качество) не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение, в които съдът не е приемал, че топлинната енергия, предмет на процесния договор, не е индивидуализирана – определена по количество и качество, от каквато постановка изхожда този въпрос.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като и двата правни въпроса, изведени и формулирани от жалбоподателката, не съставляват общи основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5526/20.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 5080/2015 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.