О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 948
София, 17.07. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 7824 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], Благоевград, представлявано от управителя Е. С. Д., чрез адв. Д. М. С. от АК – Благоевград, срещу въззивно решение № 380/28.02.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2932/2012 г.
Излага доводи за неправилност на въззивното решение.
Насрещната страна Г. Д. Б. и Р. Б., двамата чрез адв. Г. П. Я. – Х., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Излагат съображения по материалноправния спор, като считат, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Няма становище във връзка с изложението и допускането до касационно обжалване на второинстанционното решение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и мотивирано изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е осъдил [фирма] да заплати на Г. Д. Б. и Р. Б. 25 603,25 евро, на осн. чл. 55, л. 1, предл. 3 ЗЗД – платена цена по предварителен договор от 02.09.2010 г.; 7 882 евро, представляваща договорна неустойка, на осн. чл. 92 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните процесуалноправни въпроса: длъжен ли е съдебният състав, при произнасяне с решение да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, както и преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи; длъжен ли е съдебният състав да извърши преценка и да обсъди представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.
Въпросите са принципно значими, но не се установява поддържаното противоречие с Решение № 115/24.03.2010 г. по гр.д. № 2549/2008 г. на ІІІ ГО ВКС, Решение № 337/28.04.2010 г. по гр.д. № 950/2009 г. на ІV ГО ВКС; ТР 1/04.01.2001 г. по т.д.. № 1/2000 г. ОСГК ВКС.
Приложението на чл. 236, ал. 2, чл. 12 и 235 ГПК от въззивната инстанция е съответно на точното тълкуване на цитираните правни норми, съобразено е и с приетото в цитираните решения на състави на ВКС и е съответно на разясненията по ТР 1/2001 ОСГК ВКС, преценени според разпоредбите в новия ГПК от 2007 г. Следва да се посочи, че е налице и съобразяване с разясненията по ТР 1-2013-ОСГТК ВКС относно предмета на въззивната проверка, което има отношение и към доводите, възраженията и доказателствата, подлежащи на преценка от второстепенния съд.
В съответствие с ТР 1-20013-ОСГТК ВКС е и разрешението на въззивния съд по следващите поставени в изложението правни въпроси: следва ли въззивният съд да изготви нов доклад по делото, с указание за подлежащите на доказване факти, когато изготвеният такъв от първостепенния съд е неточен и непълен, а страните не са направили възражение пред въззивния съд в тази посока; следва ли ответникът, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение, да прави пред въззивния съд възражение за непълен доклад по чл. 146 ГПК от първа инстанция и, ако съдът констатира, че такъв е налице, може ли служебно да отстрани този процесуален пропуск;
Без значение е дали по поставените правни въпроси има различни разрешения от състави на ВКС, след като противоречието е преодоляно по тълкувателен път и приетото тълкуване е задължително, както за по-долустоящите в инстанционно отношение съдилища, така и за съставите на Върховния касационен съд.
В изложението е поставен и процесуалноправният въпрос подлежи ли на доказване в производството по иск по чл. 55 ЗЗД, освен фактът на забава за изпълнение на длъжника, и обстоятелството, че изпълнението е станало безполезно за кредитора – ищец, който претендира връщане на даденото на отпаднало основание, или че изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти.
Въпросът има отношение към тълкуване на чл. 87 ЗЗД, а не на чл. 55 ЗЗД, а и няма никакво отношение към казуса с оглед отношенията между страните, вида на неизпълнението – пълно (не е прехвърлен имота, обещан от ответника по иска на ищеца по силата на сключен между тях предварителен договор за покупко-продажба), поддържаното в исковата молба едностранно разваляне на договора от купувача по предварителния договорн в хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 87, ал. 2 ЗЗД.
Представените решения в подкрепа на поддържано противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – решение на В. и невлязло в сила решение на ВТАС, не съставляват съдебна практика по смисъла на цитираната разпоредба, както изрично е разяснено в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС, а и в тях са разгледани казуси, които не са идентични с настоящия.
Следващият въпрос, поставен в изложението към касационната жалба е по какъв начин, и с оглед кои обстоятелства, следва да се прецени кой срок за изпълнение е разумен, с изтичането на който следва да се считат настъпили последиците на направеното изявление за прекратяване – в хипотезата на едностранно прекратяване на договора с депозиране на исковата молба. Няма обосновка за допълнителните критерии по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, което само по себе си е пречка да се допусне касационно обжалване на въззивното решение за произнасяне по повдигнатия правен проблем. Независим от това, следва да се посочи, че в случаите, когато исковата молба служи за покана по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, длъжникът има възможност да предложи изпълнение в хода на процеса, което в случая не е сторено. Законодателят изрично е предвидил в подобна хипотеза разрешение в чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД.
Повдигнати се и следните въпроси: по какъв начин и с какви доказателствени средства подлежи на доказване фактическото получаване от ответника на сумата, чието връщане, на отпаднало основание, претендира ищецът; достатъчно ли е обективираното в частен документ, оспорен от ответника, изявление от ответника, че сумата е получена, за да се приеме за доказано нейното фактическо получаване.
От значение в случая е не по принцип кои са всички допустими доказателствени средства за установяване на плащането, а дали с разписка, изходяща от ответника, може да се установи, че е получил сумата, за която е издал документа, както и чия е тежестта на доказване при оспорване на разписката от издателя й. Въпросите са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с Решение № 566/18.11.2008 г. по т.д. № 300/2008, І ТО ВКС, Решение № 67/06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 І ТО ВКС, Решение № 517/31.05.2007 г. по т.д. № 956/2006 г. ІІ ТО ВКС, Решение № 26/30.01.2009 г. по гр.д. № 1313/2007 г. на САС. Никога не е имало съмнение в теорията и съдебната практика, че частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства /допустими според процесуалния закон/, щом няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват. В ГПК са разписани текстове, с които се определя задължителната за съда доказателствена сила на определени видове документи, която се разпростира до обема, който й дава законодателят. Във всички други случаи доказателственото значение на документите се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Съгласно чл. 180 ГПК частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които съдържат в тях, са направени от тези лица Разпискатасе предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД.. Оспорването на частен документ, носещ подписа на оспорващия е в тежест на последния – арг. чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК.
Въпросът допустимо ли е обсъждане и приемане от въззивния съд на факти и обстоятелства, на които се позовава ищецът, които факти и обстоятелства същият е могъл до наведе, но е не е навел пред първата инстанция, е неотносим, тъй като въззивният съд се е произнесъл в рамките на предмета на спора, очертан с исковата молба и въззивната жалба.
По следващия въпрос, поставен в изложението на касатора не се установява противоречие с приложената към касационната жалба съдебна практика – Решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 ВКС, Решение № 217/30.07.2010 г. по гр.д. № 367/2009 г. на ВКС, Решение № 637/27.10.2010 г. по гр.д. № 883/2010 г. на ВКС, Решение № 75/31.03.2008 г. по гр.д. № 96/2008 г. на ВТАС. Въпросът е може ли въззивният състав да приеме, че депозираната искова молба е едностранно волеизявление за разваляне на договора от кредитора – ищеца, когато доводите в тази посока са въведени за първи път с въззивната жалба, а в исковата молба ищецът се позовава на фактически твърдения за разваляне на договора чрез отправяне на нотариална покана. В нито едно от цитираните по-горе съдебни решения поставеният правен проблем не е бил разглеждан. Следователно не се установяват хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че разрешението на въззивния съд е в съответствие с трайно установената съдебна практика, че исковата молба има характера на покана и не е нужно изрично това да е заявено в нея; достатъчно е да се твърди едностранно разваляне на договор поради неизпълнение на ответника-длъжник, а съдът е длъжен да вземе предвид и настъпилите в хода на процеса факти и обстоятелства, сред които предявяване на иска и връчване на исковата молба на насрещната страна.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 380/28.02.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2932/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: