8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
гр. София, 06 март 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3937 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Н. срещу решение № 1322/13.07.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 1375/2018 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 05.04.2018 г. по гр. дело № 1030/2018 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Многопрофилната болница за активно лечение в [населено място] (МБАЛ-В.), искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението ?, извършено със заповеди №№ ЛС-01-1/05.01.2018 г. и ЛС-01-2/08.01.2018 г. на началника на ответната болница, и за възстановяването ? на заеманата преди уволнението ? длъжност „лекар-специализант по гастроентерология” при ответната болница.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) необходимо ли е заповедта за прекратяване на трудов договор за допълнителен труд да бъде мотивирана, да се посочат фактическите и правни основания за прекратяването; 2) законосъобразна ли е заповед за прекратяване на трудов договор за допълнителен труд, в която не са посочени основанията за прекратяване, предвидени в КТ; 3) законосъобразна ли е заповед за прекратяване на трудов договор за допълнителен труд по чл. 110 от КТ, в който е посочено, че работодателят е възложил, а служителят е приел да проведе обучение за придобиване на клинична специалност „гастроентерология” в Стационарен блок – Катедра „Вътрешни болести“, без в заповедта да е посочено изрично споразумението между страните, въз основа на което възниква договорът, който се прекратява; 4) основното трудово правоотношение и трудовото правоотношение за допълнителен труд имат ли самостоятелно, независимо съществуване, и прекратяването на основното трудово правоотношение предизвиква ли автоматично като последица и прекратяване на трудовия договор за допълнителен труд; и 5) длъжен ли е решаващият съд да установи, респ. – да изследва разпоредбата на чл. 110 от КТ дали е приложима по отношение на трудовите договори, посочени като такива за допълнителен труд, като се отчете спецификата на длъжността „лекар-специализант по гастроентерология”, с времетраене на трудовия договор за определено време – до датата на придобиване на права на специалист по гастроентерология, но не по-късно от една година от допускането на специализанта до държавен изпит – съгласно разпоредбата на чл. 11 от Нар. № 1/22.01.2015 г. на министъра на здравеопазването за придобиване на специалност в системата на здравеопазването (Нар. № 1/22.01.2015 г. за ПССЗ), съгласно която разпоредба, обучението за придобиване на специалност, при която се извършват лечебно-диагностична дейност или здравни грижи, наричана за краткост „клинична специалност“, се осъществява въз основа на сключен срочен трудов договор на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ на пълно работно време с база за обучение по съответната специалност на длъжност за специализант, посочена в чл. 17, ал. 1 от същата наредба, като договорът е за срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускането на специализанта до държавен изпит, и допустимо ли е прекратяването на такъв трудов договор на основание чл. 334 от КТ. Жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока. Същевременно в изложението се сочат решение № 169/06.07.2015 г. по гр. дело № 427/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 96/14.07.2017 г. по гр. дело № 3150/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, но без от страна на жалбоподателката да се твърди противоречие между тях и обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От друга страна, в изложението се твърди и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, но също без да са изложени каквито и да било съображения за наличие на това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответната МБАЛ-В. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установено следното: Между страните е съществувало основно трудово правоотношение за длъжността „лекар“, възникнало по трудов договор № 115/29.03.2017 г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 от КТ (за заместване на отсъстващ лекар) и със срок за изпитване 6 месеца в полза на работодателя, като е уговорено и че ищцата се задължава да постъпи на работа на 10.04.2017 г. Това трудово правоотношение е било прекратено със заповед № ЛС-01-2/08.01.2018 г., на основание чл. 71, ал. 1 от КТ – в срока за изпитване, като тази заповед е връчена на ищцата на 11.01.2018 г. Между страните е бил сключен и втори трудов договор № 119/10.04.2017 г. за длъжността „лекар-специализант по гастроентерология”, на основание чл. 110 от КТ (вътрешно съвместителство) и чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ – със срок до датата на придобиване на права по специалност „гастроентерология”, но не по-късно от една година от допускането на специализанта (ищцата) до държавен изпит, като е уговорено, че ищцата се задължава да постъпи на работа на 12.04.2017 г. На 19.12.2017 г. на ищцата е връчено писмено 15-дневно предизвестие за прекратяването на този трудов договор за допълнителен труд, а на 11.01.2018 г. ? е връчена и заповед № ЛС-01-1/05.01.2018 г. за прекратяването му на основание чл. 334 от КТ. За сключването и на двата трудови договора ищцата е подала заявления, съответно – на 27.03.2017 г. и на 10.04.2017 г. На 29.03.2017 г. ищцата е подписала длъжностна характеристика за длъжността „лекар“, а на 11.04.2017 г. е подписала длъжностна характеристика за длъжността „лекар-специализант“, като и двете длъжности са в Отделението по гастроентерология в Първа клиника по вътрешни болести в Катедра „Вътрешни болести“ към Стационарен блок при ответната болница. По заявление на ищцата от 10.04.2017 г., със заповед № ЛС-01-10/10.04.2017 г. на началника на ответната болница, на ищцата е разрешено ползването на неплатен отпуск, в качеството ? на служител на длъжността „лекар“, считано от 12.04.2017 г. до придобиването на специалност по гастроентерология. От представените по делото болнични листове въззивният съд е установил и че ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност през периода 01.08.2017 г. – 11.02.2018 г.
При така установените обстоятелства по делото, окръжният съд е намерил за неоснователни предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, по следните съображения: Основното предназначение на трудовия договор със срок за изпитване, какъвто е бил основният трудов договор № 115/29.03.2017 г. за длъжността „лекар“, е страната, в чиято полза е уговорено изпитването, в случая – работодателят, предварително да провери дали работникът е годен да изпълнява възложената му работа, като страната, в чиято полза е уговорено изпитването, може да прекрати договора едностранно, без предизвестие, във всеки момент до изтичането на срока за изпитване, и без да е необходимо нейното волеизявление да бъде мотивирано. Въззивният съд е намерил за ирелевантно обстоятелството, дали е постигната уговорка за сключване на трудовия договор за определен срок – до завръщане на титуляр, или без определен срок, при наличието на клауза, с която е определен срок за изпитване. С оглед на това, окръжният съд е намерил за неоснователни и доводите на жалбоподателката-ищца, че този трудов договор се трансформирал в такъв без определен срок, поради това, че работодателят не прекратил трудовото правоотношение в уговорения срок за изпитване. В тази връзка, предвид установените по делото обстоятелства, че ищцата е била в неплатен отпуск, считано от 12.04.2017 г., а от 01.08.2017 г. до прекратяването на договора е ползвала отпуск за временна неработоспособност, въззивният съд е приел, че правото на ответника-работодател да прекрати договора е упражнено своевременно – до изтичането на срока за изпитване, каквото е изискването на чл. 71, ал. 1 от КТ, тъй като съгласно чл. 70, ал. 3 от КТ в този срок не се включва времето, през което работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск или по други важни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен трудовият договор; респ. – приел е, че до връчването на заповедта за прекратяването на основното трудово правоотношение – 11.01.2018 г., не е изтекъл уговореният между страните 6-месечен срок за изпитване, който ищцата да е отработила ефективно. Въззивният съд е приел и че между страните е съществувало и валидно трудово правоотношение за допълнителен труд, възникнало на основание сключения трудов договор № 119/10.04.2017 г., като окръжният съд не е споделил изводите на първата инстанция, че този трудов договор не съставлявал допълнителен такъв по смисъла на КТ. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че между страните е съществувало валидно основно трудово правоотношение за длъжността „лекар“, по което на ищцата е било разрешено ползването на неплатен отпуск, което от своя страна е позволило на ищцата да изпълнява при пълно работно време – извън установеното такова по основното правоотношение, работата, възложена ? по допълнителното трудово правоотношение по чл. 110 от КТ – „лекар-специализант по гастроентерология”. Също в тази връзка въззивният съд, въз основа длъжностните характеристики, е приел, че въпреки наличието на близост и идентичност на някои от трудовите функции и задължения, конкретните трудови задължения, функции и работата, чието изпълнение е договорено по двата трудови договора, са различни. Приел е също, че след като в трудовия договор по чл. 110 от КТ изрично е уговорено, че ответникът-работодател е възложил, а ищцата-служител е приела да проведе обучение за клинична специалност „гастроентерология”, то не може да се приеме, че този трудов договор има само допълващо значение по отношение на първия трудов договор – в смисъл, с него да се променя единствено наименованието на длъжността. Въззивният съд е приел и че ответникът-работодател законосъобразно е прекратил и трудовия договор по чл. 110 от КТ – след отправено 15-дневно предизвестие по чл. 334 от КТ. Приел е също, че обстоятелството, че към момента на прекратяване на двете трудови правоотношения ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност е без значение за закрилата по чл. 333 от КТ, тъй като същата не се прилага по отношение основанията за прекратяване на трудови правоотношения по чл. 71, ал. 1 и чл. 334 от КТ.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, предвид и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в случая няма основание за допускане на касационното обжалване.
Формулираните от страна на жалбоподателката материалноправни въпроси нямат никакво отношение към правните изводи на въззивния съд за законосъобразното прекратяване на основание чл. 71, ал. 1 от КТ на основното трудово правоотношение между страните за длъжността „лекар“.
Макар и да имат отношение, формулираните от страна на жалбоподателката материалноправни въпроси не са обуславящи и правните изводи на въззивния съд за законосъобразното прекратяване на основание чл. 334, във вр. с чл. 110 от КТ на трудово правоотношение за допълнителен труд – при условията на вътрешно съвместителство – за длъжността „лекар-специализант по гастроентерология”; като материалноправните въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Конкретните съображения за това са следните:
Обобщени, първите три материалноправни въпроса се свеждат до един такъв – относно мотивирането на писмения акт на работодателя (заповедта, предизвестието) за прекратяване на основание чл. 334 от КТ на трудовото правоотношение (трудовия договор) за допълнителен труд. Въззивният съд не е обсъждал и не е давал разрешение на такъв материалноправен въпрос (нито на някоя от първите три конкретни формулировки в изложението на жалблоподателката), а е приел, че ответникът-работодател законосъобразно е прекратил трудовия договор по чл. 110 от КТ – с отправеното 15-дневно писмено предизвестие по чл. 334 от КТ. Този извод на окръжния съд е и в пълно съответствие с посоченото от самата жалбоподателка (както и от ответника в отговора на касационната жалба), решение № 169/06.07.2015 г. по гр. дело № 427/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: В чл. 334, ал. 1 от КТ се съдържа основно правило, свързано с въвеждането на едно специфично и допълнително основание за прекратяване на трудовите договори за допълнителен труд – с предизвестие от 15 дни. Всяка от страните може да го използва във всеки момент, когато прецени, че нейните интереси изискват това. Прекратяването в този случай се извършва чрез едностранно волеизявление, отправено от работодателя към работника или служителя, или от работника или служителя към работодателя. То трябва да бъде направено писмено и макар това изискване да не е предвидено изрично в чл. 334, ал. 1 от КТ, то следва от общото правило за отправяне на писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, което в случая намира приложение. Не е необходимо страната, която отправя предизвестието и съдържащото се в него волеизявление да го мотивира, достатъчно е в него ясно и безусловно да бъде изразена в писмена форма волята за прекратяване на трудовия договор в 15 дневен срок.
Със същото решение № 169/06.07.2015 г. по гр. дело № 427/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е даден отговор и на четвъртия материалноправен въпрос, а именно: Съгласно § 1, т. 12 от ДР на КТ, основно трудово правоотношение е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Двете трудови правоотношения – основното и по договора за външно (или вътрешно) съвместителство, съществуват успоредно и независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Прекратяването на трудовия договор по основното трудово правоотношение не рефлектира върху трудовия договор за допълнителен труд. В същия смисъл е и посоченото в отговора на касационната жалба, решение № 512/12 от 14.01.2013 г. по гр. дело № 1464/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Същото е приел и въззивният съд по настоящото дело – че между страните са съществували две самостоятелни трудови правоотношения: основно – за длъжността „лекар“ и такова по трудов договор за допълнителен труд по чл. 110 от КТ – при условията на вътрешно съвместителство – за длъжността „лекар-специализант по гастроентерология”, както и че всяко от тях е прекратено на различно основание, независимо от другото: основното – на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, а допълнителното – на основание чл. 334 от КТ. Тези изводи на въззивния съд, обаче не са от обуславящо значение за крайните му изводи за неоснователността на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, тъй като по настоящото дело не е налице хипотеза (каквато е разгледана в цитираното решение на ВКС), изискваща разрешаване на втората част от този четвърти въпрос (…прекратяването на основното трудово правоотношение предизвиква ли автоматично като последица и прекратяване на трудовия договор за допълнителен труд), респ. – въззивният съд не е давал пряко разрешение на тази част от въпроса, която е и без никакво значение за изхода на правния спор по делото.
Уточнен и конкретизиран, петият материалноправен въпрос се свежда до следното: срочният трудов договор по чл. 11, ал. 1 от Нар. № 1/22.01.2015 г. за ПССЗ, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, въз основа на който се извършва обучението на специализанта за придобиване на специалност, и който следва да е сключен за пълно работно време, може ли да бъде валидно сключен като трудов договор за допълнителен труд по чл. 110 от КТ – при условията на вътрешно съвместителство, и може ли да бъде законосъобразно прекратен на основание чл. 334 от КТ. Макар въззивният съд да не е тълкувал разпоредбите на чл. 11, ал. 1 от Нар. № 1/22.01.2015 г. за ПССЗ, във връзка с чл. 110 и чл. 334 от КТ, така уточненият въпрос обективно е от значение за разрешаването на материалноправния спор между страните. Въпросът, обаче, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от Нар. № 1/22.01.2015 г. за ПССЗ поставя ясни изисквания за този трудов договор – той да е да е срочен такъв по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ – със срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускането на специализанта до държавен изпит, както и да е сключен за пълно работно време. Последното изискване очевидно е спазено и когато този трудов договор е сключен като такъв за допълнителен труд по чл. 110 от КТ – при условията на вътрешно съвместителство, само в хипотеза като тази по настоящото дело – когато на специализанта е разрешено ползването на неплатен отпуск по основното трудово правоотношение до края на срока на трудовия договор по чл. 110 от КТ, което му позволява да извършва работата по последния (респ. – и обучението си за придобиване на специалност) на пълно работно време – извън установеното работно време по основното трудово правоотношение. При това положение, също е очевидно, че трудовият договор, сключен на основание чл. 11, ал. 1 от Нар. № 1/22.01.2015 г. за ПССЗ, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 и с чл. 110 от КТ, след като е такъв за допълнителен труд, може законосъобразно да бъде прекратен на основание чл. 334 от КТ, както е прието и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Това тълкуване не създава затруднение, поради което, както вече беше посочено, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид гореизложеното, и тъй като в касационната жалба и изложението на жалбоподателката не се съдържат никакви доводи за бланкетно сочената от нея „очевидна“ неправилност на обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1322/13.07.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 1375/2018 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: