2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
гр. София, 20.02. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1090 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 13.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 15604/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение № ІІ-65-180/13.10.2011 г. по гр. дело № 12927/2011 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявените от Т. Й. К. срещу жалбоподателя (с предишно наименование [фирма]), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е отменено, като незаконно, дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 80/02.03.2011 г. на ръководителя на хипермаркет и упълномощен представител на ответното дружество-касатор, и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „транжор” при ответното дружество-касатор; в тежест на последното е възложено и заплащането на държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Т. Й. К. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен следният процесуалноправен въпрос: съставляват ли писмените обяснения на служители при работодателя, дадени по повод налагането на дисциплинарно наказание, годни доказателства в съдебния процес и имат ли те характера на частен свидетелстващ документ, който следва да се прецени от съда по вътрешно убеждение заедно с останалите доказателства по делото. К. поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 49/05.03.2012 г. по гр. дело № 584/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 84-ІІ/05.05.1983 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), както и че правният въпрос е от важно значение за правилното приложение на процесуалния закон.
Въззивният съд е установил, че дисциплинарното уволнение на ищеца е мотивирано в заповедта за налагането му с твърденията, че ищецът нанесъл побой в помещенията на хипермаркета на друг служител на дружеството-касатор – А. Г., като му поискал неправомерно обяснение за отсъствие по време на обедна почивка, обиждал го, замерял го с опаковъчни материали, блъснал го в шкаф и го ударил в корема. Въз основа на писмените обяснения на ищеца, дадени пред работодателя по реда на чл. 193 от КТ, въззивният съд е приел, че ищецът е признал, че е хвърлил две тарелки и е бутнал А. Г., но е отрекъл да го е удрял; ищецът е посочил и че другият служител отсъствал близо един час, вместо 45 минути. СГС е приел и че при това оспорване от ищеца на фактическата обстановка, изложена в уволнителната заповед, в тежест на работодателя е да я установи с допустими доказателствени средства, но той е представил по делото единствено писмени обяснения на засегнатия работник и на служителката М. Ц., без да е поискал тези лица да бъдат разпитани като свидетели по делото. Въззивният съд е изложил и съображения, че писмените обяснения на лица, които не са страни в процеса, по своята същност са писмени свидетелски показания, които съдът не може да цени като доказателства с оглед принципите за публичност и непосредственост (чл. 11 от ГПК). Предвид това, СГС е приел за недоказани съществени за тежестта на процесното дисциплинарно нарушение, твърдения на работодателя относно обстановката, при която е станало спречкването, а именно: не е установено, че служителят Г. не е удължил неправомерно обедната си почивка; недоказано е нанасянето на побой, както и че скандалът се развил пред клиенти на магазина. С оглед на това и предвид липсата на предишни дисциплинарни нарушения на ищеца, въззивният съд е приел, че тежестта на деянието му не съответства на наложеното наказание – станало е незначително спречкване на работното място между двама работници, свързано с нормален спор за продължителността на почивката, като не е доказано от инцидента да са последвали значителни последици – имуществени или накърняващи доброто име на работодателя. Предвид това, СГС е намерил, че налагайки най-тежкото дисциплинарно наказание, работодателят е нарушил критериите по чл. 189, ал. 1 от КТ, поради което са и уважени, предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Настоящият състав на ВКС намира, че в случая изведеният от страна на касатора процесуалноправен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като разрешаването му не е от значение за изхода на спора по делото, а освен това той и не е разрешен от въззивния съд в противоречие с двете посочени от жалбоподателя решения на ВКС и ВС. Действително, в тези две решения е прието, че частните свидетелстващи документи, изходящи от лица, които не са страни по делото, са годни и допустими писмени доказателства, чиято доказателствена стойност се преценява от съда по вътрешно убеждение, но с оглед – при съвкупната им преценка – с останалите доказателства по делото, и най-вече – с гласните такива. По настоящото дело обаче касаторът не е ангажирал никакви други гласни или писмени доказателства за обстановката при която е извършено процесното дисциплинарно нарушение, освен писмените обяснения на ищеца по чл. 193 от КТ. Последните представляват също частен свидетелстващ документ, съдържащ признание за неизгодни за ищеца обстоятелства (че той хвърлил две тарелки и е бутнал А. Г.), които въззивният съд е приел за установени по делото, именно съобразно трайната практика на ВКС, намерила израз и в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 49/05.03.2012 г. по гр. дело № 584/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, посочено от касатора. При липсата на други доказателства за релевантните за тежестта на извършеното нарушение обстоятелства по настоящото дело, въззивният съд не би и могъл да обсъди писмените обяснения на засегнатия служител Г. и на служителката М. Ц. – в съвкупност именно с други такива гласни или писмени доказателства, каквито не са ангажирани от страна на касатора-работодател, чиято е тежестта за доказване по делото. От друга страна, само въз основа на тези два частни свидетелстващи документа, изходящи от служители на същия работодател, които нямат материална доказателствена сила, съдът не би могъл да приеме за установени, посочените в тях обстоятелства, дори и да ги беше обсъдил. Това също е прието в двете посочени от касатора решения. Поради това, даденото от въззивния съд разрешение на изведения от касатора процесуалноправен въпрос не е повлияло на крайния му извод, респ. на изхода делото.
Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 13.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 15604/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.