3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
гр. София, 16 септември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2904 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на П. К. С. срещу определение № 135/25.03.2019 г., допълнено в частта за разноските с определение № 245/14.06.2019 г., постановени по гр. дело № 4669/2018 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІІІ-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение не е допусната до разглеждане молбата на жалбоподателя за отмяна на влязлото в сила решение № 195/12.10.2018 г. по гр. дело № 3092/2017 г. на друг състав на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения за нарушения на принципа за върховенството на правото на Европейския съюз (ЕС) и на вътрешното право. С частната жалба е направено и искане за спиране на производството по настоящото частно гр. дело и за сезиране на ОСГК на ВКС за образуване на тълкувателно дело по правен въпрос по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и за сезиране на Конституционния съд (КС) за установяване на противоконституционност на същата разпоредба в частта ? относно израза „нови обстоятелства“.
Ответникът по частната жалба „Параходство БМФ” АД в отговора си излага съображения за неоснователност на жалбата.
Искането на жалбоподателя за спиране на производството по делото и сезиране на ОСГК на ВКС и на КС е неоснователно. Настоящото частно производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК е въззивно, а не касационно по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав на ВКС в случая няма правомощията да сезира ОСГК на ВКС по реда на чл. 292, във вр. с 274, ал. 3 от ГПК, респ. – не е налице и основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 8/07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС, на което неоснователно се позовава жалбоподателят). В дългогодишната практика на ВКС по прилагането на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК никога не е имало съмнение относно нейната конституционосъобразност, включително – в частта ? относно израза „нови обстоятелства“, поради което не е налице и основанието по чл. 150, ал. 2 от КРБ за сезиране на КС и за спиране на производството по делото.
Разгледана по същество, частната жалба също е неоснователна.
В подадената от жалбоподателя молба за отмяна на влязлото в сила в сила решение № 195/12.10.2018 г. по гр. дело № 3092/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като ново „фактическо и правно“ обстоятелство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК са посочени: решение от 09.03.2017 г. по дело С-406/15 на Съда на европейския съюз (СЕС), решение № 126/25.05.2018 г. по гр. дело № 3196/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/08.06.2018 г. по гр. дело № 3922/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 47/13.06.2018 г. по гр. дело № 2161/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 36/19.02.2018 г. по гр. дело № 3244/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които според жалбоподателя-молител формират задължителна съдебна практика по правилното и точно приложение на правни норми от КТ, с което тълкуване на закона не е съобразено (също според жалбоподателя-молител) влязлото в сила решение, чиято отмяна е искана.
Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон, в смисъл, различен от възприетия във влязлото в сила решение, не е основание за отмяна на последното нито по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито в която и да било друга хипотеза на чл. 303, ал. 1 от ГПК. Това, по аргумент за по-силното основание, се отнася и за решенията по чл. 290 от ГПК, формиращи незадължителна практика на ВКС, и очевидно – и за решенията на СЕС, когато молителят се позовава единствено на даденото с тях тълкуване на дадена правна норма (а не например на формираната сила на пресъдено нещо или на легитимиращия ефект на съдебното решение по отношение на правоотношения и/или други юридически факти, които в тези случаи биха могли да съставляват нови обстоятелства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, но настоящата хипотеза не е такава).
Следователно, решаващият съдебен състав, постановил обжалваното определение, правилно е приел, че съдебните решения, формиращи съдебна практика на СЕС и на ВКС по тълкуването и приложението на закона (КТ), на което се позовава жалбоподателят в молбата си за отмяна, в случая не касаят фактическата страна на спора и не са нови обстоятелства и нови писмени доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Неоснователни поради това са и оплакванията в разглежданата частна жалба, че обжалваното определение било постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалноправни норми от вътрешното законодателство, като се накърнявали правата на жалбоподателя на достъп до съд и на обективен и справедлив процес, и изобщо – правото му на съдебна защита. Неоснователни са и оплакванията за такива нарушения на правото на ЕС, респ. – и за нарушение на принципа за върховенството на правото ЕС над националното право. Видно от данните по делото, трудовият спор по предявените от жалбоподателя искове за защита срещу незаконно уволнение е разгледан по същество от трите съдебни инстанции, с което правото му на съдебна защита е било реализирано изцяло по редовния процесуален ред. По никакъв начин не води до обратния извод, постановеното с обжалваното определение, недопускане до разглеждане по специалния извънинстанционен ред по гл. XXIV от ГПК, поради липсата на процесуалните предпоставки за това (в този смисъл – освен посочената по-горе т. 1, и т. 10 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС) на молбата му за отмяна на влязлото в сила решение на касационната инстанция. В тази връзка следва да се отбележи и че именно поради това, че не касаят фактите по делото, а тълкуването на приложими по спора правни норми, жалбоподателят е могъл да се позове на сочените от него решения на ВКС и СЕС още в касационното производство по делото (всички те са постановени преди решението на ВКС, чиято отмяна е искана), но не го е направил, с което сам не е реализирал пълноценно и своевременно правото си на съдебна защита.
По изложените съображения, частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 8 и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в настоящото частно производство (осъществена чрез изготвянето на отговор на частната жалба), в минималния размер по чл. 25а, ал. 2 и 3 от НЗПП, а именно – сумата 50 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 135/25.03.2019 г., допълнено в частта за разноските с определение № 245/14.06.2019 г., постановени по гр. дело № 4669/2018 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд.
ОСЪЖДА П. К. С. да заплати на „Параходство БМФ” АД сумата 50 лв. (петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: