О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
гр. София, 11.04.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1369 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени и от двете страни по делото, касационни жалби срещу решение № 287/06.06.2011 г., постановено по гр. дело № 300/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 75/17.01.2011 г. по гр. дело № 3262/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, като краен резултат е осъдена Прокуратурата на Р. България (П.) да заплати на А. Ч. К., по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди – настъпили трайни увреждания в психическия мир, изразяващи се в страх от преследване и нанасяне на телесни и психични наказания, трайна тревожност, стрес, срив на доверие в основните принципи на правовата държава и в частност принципите, които е призвана да отстоява П. – да защитава правата и свободите на гражданите, които вреди са настъпили вследствие повдигнатите срещу ищеца обвинения за извършени престъпления по чл. 215, ал. 1, пр. 1 и чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 от НК, в това число от наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”, по повод на които е било образувано сл.д. № 1188/1999 г. на О.-П. и н.о.х.д. № 926/2000 г., преобразувано в н.о.х.д. № 1865/2003 г. на ПРС, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане на присъдата в сила – 29.10.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, и ведно с разноските по делото по компенсация, като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 250 000 лв., включително за неимуществени вреди, изразяващи се в дистрес, както и за законната лихва за периода 02.12.1996 г. – 29.10.2008 г.
Ищецът А. Ч. К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът П. – в осъдителната му част. И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Никоя от страните не е подала отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца А. Ч. К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са посочени следните два материалноправни въпроса: 1) какъв е размерът на обезщетението, което се дължи за продължило 12 години наказателно производство, при наличие на „арест” (задържане под стража) и други ограничителни мерки; и 2) коя е датата, от която следва да се присъди дължимата лихва върху присъденото обезщетение. По отношение на първия въпрос, в изложението на ищеца (а и в жалбата му, която е лаконична в оплакванията досежно размера на процесното обезщетение) по никакъв начин не е посочено (а още по-малко – аргументирано) наличието на някое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид аргументите в изложението на ищеца, че разрешавайки втория посочен правен въпрос, въззивният съд изхожда от приетото в т. 4 от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС (ТР № 3/22.04.2005 г., което в частта му по тази точка е подробно критикувано в самата касационна жалба на ищеца), като по този начин лишава ищеца от възможността да защити и репарира охранените от чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС негови права, и конкретно – правото му на собственост, каквото (според ищеца) представлява „паричният еквивалент на обезщетението досежно началния момент на дължимостта на лихвата” при траещи отвъд разумните срокове наказателни производства, следва да се приеме, че във връзка с този втори посочен от него материалноправен въпрос, ищецът поддържа наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно – този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П. се сочат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка се поддържа, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата (сочат се решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ТР № 3/22.04.2005 г. и ППВС № 4/1964 г.), както и в противоречие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК и с изискванията на чл. 52 от ЗЗД, тъй като от приетото за установено от доказателствата по делото не можел да се направи изводът, до който достигнал съдът, че процесните неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство, като в тази връзка не били обсъдени всички доказателства и не бил направен, правилният (според ответника) извод, че не следва да се увеличава присъденото от първоинстанционния съд обезщетение. При така изложеното от ответника, при уточняване и конкретизиране от ВКС на сочения от него правен въпрос (доколкото може да се приеме, че е формулиран такъв), следва да се приеме, че той се свежда до това кои са релевантните факти, които следва да се обсъдят от съда при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след подробно обсъждане на доказателствата по делото и установените от тях елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (основанието на предявения иск), при определяне размера на процесното обезщетение, е отчел следните правнорелевантни за това факти: Продължителността на наказателното преследване от 28.11.1996 г. до 29.10.2008 г. или 11 години и 11 месеца, което е извън всякакви нормални срокове и е изключително продължително. Повдигнатите обвинения са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Конкретните проявни форми на отрицателните преживявания: През целия период ищецът е изпитвал притеснения, поради обстоятелството, че е привлечен като обвиняем за престъпления, които не е извършил и несигурност дали няма да бъде осъден. Изключително неблагоприятно въздействие върху психиката му е оказало задържането под стража – общо 44 дни, като според вещите лица, поради оформената ценностна система на ищеца, със стойностни морално-етични критерии и социално ориентирано поведение, незаконното задържане е възприето от него като недопустимо и накърняващо достойнството му на зрял мъж. Преживян е стрес като физиологично явление, настъпило в резултат на необикновенно дълго продължило дразнение и с проявни форми като: тревожност, депресия, гняв, избухливост, вътрешно напрежение и поведенчески промени като: промени в апетита, в съня, нарушения в концентрацията, лесно забравяне, фобийни изживявания, самоубийствени мисли. Поради спецификата на личността и ценностната му система, тежко са преживени уронването на доброто му име в обществото, отдръпването на приятелския кръг и изразените съмнения в неговата невинност, поради продължилия толкова дълго процес, невъзможността да упражнява професията си – моряк. В резултат на силните емоционални изживявания са установени кататимни мисли, свързани с несправедливостта и обидата, съдействали за провеждане на целенасочени действия за отстояване интересите на личността. Затова, въззивният съд е отчел факта, че животът на един млад и интелигентен мъж с престижна и доходна професия и добро семейство е сринат и се е наложило да предприеме действия свързани със завършване на ново образование, даващо му възможност за нова професия (завършил е право в ПУ и започнал да упражнява адвокатска професия). С оглед всичко гореизложено и като се е позовал на критериите за справедливост и установената съдебна практика, въззивният съд е намерил, че за обезщетяването на ищеца за понесените от него неимуществени вреди, изразяващи се в процесните болки и страдания, ще бъде достатъчна сумата 50 000 лв. За да присъди законната лихва върху така определения размер на обезщетението, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 29.10.2008 г., въззивният съд се е позовал на ТР № 3/22.04.2005 г., като е посочил, че съдебната практика отдавна е преодоляла различията относно момента от който се дължи лихвата за забава.
Видно от изложеното, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в останалите посочени и представени от ответника решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността на задържането под стража; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерии за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и правнорелевантните за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая не е налице основание за допускането на касационното обжалване – по наведения от ответника правен въпрос и в сочените от него хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, както и по първия правен въпрос от посочените от ищеца. Непосочването от страна на последния на допълнително основание по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК във връзка с този първи формулиран от него въпрос, също само по себе си е достатъчно основание, за да не бъде допуснато на касационното обжалване по този въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по втория формулиран в изложението на ищеца правен въпрос – относно началния момент, от който се дължи и следва да се присъди законната лихва върху обезщетението за вреди в хипотезата по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ. Както е посочил и въззивният съд в мотивите си, съдебната практика по този въпрос е уеднаквена с ТР № 3/22.04.2005 г., и конкретно – с т. 4 от него, която се сочи и от самия ищец. Възприетото там разрешение, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на мораторната лихва и началния момент на погасителната давност възникват от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, произтича (както е посочено и в мотивите към тълкувателното решение) от спецификите на отговорността на правозащитните органи за вреди и на специалния ред и условия в ЗОДОВ, по които тя се реализира. Тъй като дейността на правозащитните органи по осъществяване на наказателно преследване несъмнено поначало е правомерна публичноправна дейност, то нейната незаконосъобразност в конкретните случаи по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, каквито са и тези в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, следва да се установи със съответния влязъл в сила акт, като в разглежданата хипотеза това е влязлата в сила оправдателна присъда. Именно (и едва) с нея се отрича правомерността на цялото наказателно преследване, предприето срещу оправданото лице. До влизане в сила на оправдателната присъда последното няма вземане за обезщетение за вреди срещу държавата в лицето на съответния правозащитен орган. Това вземане, възниква и става изискуемо от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, съгласно константната съдебна практика. Поради това, именно от този момент, без да е необходима покана (сравни чл. 84, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД), е налице забава за плащането на обезщетението, респ. от същия момент възниква и акцесорното задължение за заплащане на законната лихва върху дължимото обезщетение; този е и моментът, от който тече погасителната давност (сравни чл. 114 от ЗЗД). Тази постановка не влиза в противоречие нито с наказателноправната презупмция за невиновност, нито с чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, които се изтъкват от ищеца. Това е така, защото, както беше посочено и по-горе, продължителността на наказателното преследване срещу оправданото лице – ищец, както и дали същото е надхвърлило разумните за това срокове, са основни правнорелевантни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение. Застъпваната от ищеца теза, че законната лихва върху обезщетението следва да се дължи още от началото на наказателното производство срещу него, а не едва от момента на влизане на оправдателната присъда, е несъстоятелна, тъй като при възприемането й би се получил правно нетърпимият резултат – забавата за изпълнение на паричното задължение за заплащане на обезщетението за вреди да настъпи преди да е възникнало и да е станало изискуемо самото парично задължение.
По изложените съображения, разрешението на втория посочен от ищеца правен въпрос, възприето в т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. и в последващата го константна съдебна практика, не се не се нуждае от промяна, нито поради това тази практика да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или поради изменения на обществените условия. Ето защо, вторият посочен от ищеца правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г.).
Предвид всичко гореизложено, тъй като не са налице сочените и от двете страни по делото основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 287/06.06.2011 г., постановено по гр. дело № 300/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.