2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
гр. София, 25.07. 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1296 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото К. Д. С., Г. М. И. и С. М. С. срещу решение № 60/08.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 238/2018 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 131/25.04.2018 г. по гр. дело № 1146/2017 г. на Бургаския окръжен съд, жалбоподателките са осъдени да заплатят на ищеца А. А. сумата 93 989 лв., с която са се обогатили неоснователно, като получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2017 г., до окончателното ? изплащане, като до претендираните 95 700 лв. искът е отхвърлен; в тежест на жалбоподателките са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск, както и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателките по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) счита ли се за отпаднало с обратна сила основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, когато имотът, предмет на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, е отчужден в полза на лице, различно от страните по предварителния договор, след изтичане на срока, предвиден в предварителния договор, за сключване на окончателен договор под формата на нотариален акт, при условие, че покупко-продажната цена не е заплатена изцяло на продавача от купувача по предварителния договор до крайния срок за окончателното оформяне на сделката, и същият не се е явил за финализирането ? преди предвидения в договора краен срок; 2) кой текст от ЗЗД – чл. 55, ал. 1 или чл. 79, ал. 1 е приложим при осъдителен иск за възстановяване на заплатена сума по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, при наличие на валидно сключен между страните предварителен договор, в който са предвидени последици под формата на неустойки и лихви за неизправната страна; 3) допустимо ли е при наличие на сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, окончателният (крайният) срок за финализиране на сделката пред нотариус, който е изтекъл по вина на неплатилия пълната продажна цена купувач, който не се е явил да потърси продавача за прехвърлянето му по съответния ред, да се счита като основание, отпаднало с обратна сила, и отпадат ли в тази хипотеза (на неплащане и неявяване на купувача) последиците от договора, свързани с неустойки и лихви за забава; 4) разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД относима ли е, с оглед систематичното ? място в ЗЗД, по дела с предмет – спор, произтичащ от взаимоотношения, произтичащи от сключен между страните писмен облигационен договор, какъвто е предварителният договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен по реда на чл. 19 от ЗЗД; 5) представлява ли едностранно разваляне на договор с клауза „без предизвестие“, при настъпването на крайния срок, предвиден в договора, и неплащане на пълната дължима цена; представлява ли разваляне по право на договор с клауза „без предизвестие“, при настъпването на крайния срок, предвиден в договора, и неплащане на пълната дължима цена; 6) когато клауза, съдържаща в себе си предварително подписано от страните и известно на страните съдържание в текста на договора, съдържащо „без предизвестие“, имплицитно свързано с краен срок на договора, или същото представлява автоматично прекратяване на правата на неизправната страна да търси престираното, или право да търси връщането на това, което е дала, извън неустойката, която дължи на изправната страна, вследствие на противоправното ? поведение в договорните им отношения, когато тези последици са ? известни предварително по подписания от нея договор; 7) отпадат (заличават) ли се с обратна сила, възникнали на правно основание – предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, правните последици (дължими неустойки, лихви задатък и пр.) по сключения между страните договор, когато същите не са подписали помежду си съглашение или анекс, сключен между тях, че дължимото от тях, под формата на неустойки, лихви и пр., няма да се дължи за в бъдеще; 8) може ли решаващият състав на съда да приема, че е налице развален договор (отпадане с обратна сила), когато това не му е било наведено, възразено от страните в процеса и не му е било поискано от тях (свръх петитум); 9) съставлява ли прекратяването на договор, сключен при условията на фикс-сделка с краен срок, „отпаднало основание“ след изтичането му; 10) приложими ли са при фикс-сделките, обективирани в писмени договори, правилата за обезщетяване на изправната страна, под формата на неустойки и лихви, след изтичането на крайния срок по договора, след като тя не се е отказала от тези си привилегии; 11) трябва ли съдът голословно да приема писмените изявления на страните, представени като доказателства по делото, без да съобрази възраженията им във връзка с тях и събраните други писмени доказателства във връзка с тях; 12) трябва ли съдът безкритично да възприема твърденията на ищеца, че е заплатил на ответника суми, които не може да докаже с писмени документи (договор и изрично представени към него и свързани с изпълнението му, платежно-оправдателни документи), и които няма право да доказва със свидетелски показания, като игнорира възраженията на ответника, че не му е извършено претендираното от ищеца плащане; 13) съставлява ли законосъобразен мотив, възприетото от съда, че сделката не е финализирана по вина на продавача, когато до крайната посочена в договора за финализирането на сделката дата, нито купувачът, нито негов пълномощник или представител са се явили, за да търсят финализирането, и не е платен пълният размер на покупко-продажната цена; 14) трябва ли по делото да бъдат изрично събирани и ценени от решаващия състав устни показания и твърдения за отрицателни факти (че продавач не е съдействал за прехвърлянето на имота на купувача), когато са налице писмени доказателства – официални свидетелстващи документи, издадени от съответен орган, че купувачът въобще не е влязъл и пребивавал на територията на България през периода, в който е било в негов интерес да защити интереса си като бъде по-активен; 15) може ли решаващият състав да приема, че определени суми са платени, без да са доказани със съответни писмени документи, при условие, че са събрани свидетелски показания, в разрез с разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК; 16) съставлява ли липсата на изрично предвидена в писмен договор клауза, която да изключва връщане на даденото по сделката при прекратяването ? по каквито и да било причини, основание, по-голямо от това, в същия договор да съществува вписана и подписана между страните клауза, изправната страна да задържи, платените до този момент суми; 17) има ли право решаващият състав да обосновава решението си с липса на клаузи, които не са вписани в договор, и с мотив, че не били вписани в договора, и такова действие на решаващия състав свързано ли е с типичната му дейност да правораздава, с оглед разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД; и 18) допустимо ли е решаващият състав да приема за доказани, като платени суми, за които свидетел изрично е посочил по делото, че всъщност не са били платени изцяло. Жалбоподателките сочат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно в изложението се поддържа, че обжалваното въззивно решение не било съобразено с трайната съдебна практика, като в тази връзка само са изброени 35 решения и определения на ВКС, без по какъвто и да било начин да е конкретизирано – с кои точно правни изводи на въззивния съд, кой от 18-те формулирани правни въпроси, в противоречие с кой конкретен акт на ВКС е разрешен (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В касационната жалба се бланкетно поддържа и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение (чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК), но също без каквато и да било конкретизация от страна на жалбоподателките – кои правни изводи на въззивния съд считат за очевидно неправилни. Във връзка с оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение (чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, както и т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) се поддържа, че предявеният по делото иск бил недопустим, поради наличието на облигационен договор между страните, който не е бил обявен за нищожен и не е било правено искане за обявяване на такава нищожност.
Ответникът по касационната жалба – ищецът А. А. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че предявеният по делото осъдителен иск за сумата 95 700 лв., за която ищецът твърди, че ответниците неоснователно са се обогатили с нея, поради получаването ? на отпаднало основание, е с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Приел е също, че фактическият състав на тази материалноправна норма изисква да е налице отпаднало основание, което основание е съществувало при получаване на престацията, но след това отпада с обратна сила, т.е. правното основание е съществувало и е било валидно, но впоследствие, в резултат на упражняване на потестативно право, каквато е правото за едностранно разваляне на договор, то е отпаднало с обратна сила и е заличило правните последици от момента на тяхното възникване. Въззивният съд е приел за установено, че в конкретния случай няма спор, че на 10.08.2016 г. между страните е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, с който ответниците, като собственици на недвижим имот, са се задължили да го продадат на ищеца за посочената в договора продажна цена от 73 700 лв., като с анекс от същата дата 10.08.2016 г. страните са променили размера на продажната цена на 105 000 лв. Съдът е установил, че с последващ анекс от 21.12.2016 г. страните изрично са признали, че ищецът-купувач е заплатил на ответниците-продавачи сумата 93 500 лв., като са уговорили остатъкът в размер 11 500 лв. ищецът-купувач да заплати по банков път до 15.03.2017 г. БАС е установил и че след банков превод от ищеца на 29.12.2016 г. и на сумата 250 евро, с левова равностойност 489 лв., общият размер на получената от ответниците сума по договора възлиза на 93 989 лв. При така установеното, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответниците, че не са получавали от ищеца сума в такъв размер. Въз основа на гласните доказателства по делото, апелативният съд е приел за установено, че ищецът е имал готовност за сключване на окончателен договор за прехвърляне собствеността, но ответниците са отлагали финализирането на сделката с различни доводи. Затова съдът е приел и че твърдението на жалбоподателките, че до сключване на окончателна сделка не се е стигнало поради неявяване на ищеца преди изтичане на окончателния срок, е в противоречие с тези гласни доказателства, и от тях не следва извод за виновно поведение на ищеца. С оглед това, въззивният съд е намерил, че ответниците не са изпълнили поетото от тях задължение да прехвърлят на ищеца собствеността върху процесния имот в уговорения срок до 15.03.2017 г., както и че това тяхно виновно поведение е основание да бъде ангажирана отговорността им по предявения иск. В тази връзка съдът е изложил съображения, че по делото няма данни и твърдения от ответниците, те да са изпълнили поетите от тях задължения и след този срок, като към момента на предявяване на иска (27.07.2017 г.) това вече е било и невъзможно, тъй като с нотариален акт № 119/12.05.2017 г. ответниците са продали процесния имот на трето лице. При така установеното, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за основателност на исковата претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като е споделил решаващия извод на първата инстанция, че от 13.05.2017 г. сключеният между страните предварителен договор е развален, респ. – че след този момент, получените от ответниците суми са такива на отпаднало основание. Апелативният съд е намерил за неоснователни и възраженията и доводите на ответниците, че следва да задържат платените от ищеца суми и че процесният договор продължавал да действа и искът следвало да бъде квалифициран като такъв по чл. 79 от ЗЗД. В тази връзка съдът отново е посочил, че е налице основанието по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за връщане на платената от ищеца по процесния договор, сума 93 989 лв., като получена от ответниците на отпаднало основание, изтъквайки и че в договора липсва клауза, която да изключва връщане на даденото по сделката при прекратяването ? по каквито и да било причини. В заключение отново е посочено, че тъй като договорът отпада като основание за възникване на права и задължения на страните, всичко получено в изпълнение на този договор се връща на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, предвид което е споделен и крайният извод на първоинстанционния съд за уважаване на този, предявен по делото иск.
Настоящият съдебен състав намира, че правните изводи в обжалваното въззивно решение относно правната квалификация на предявения по делото иск (въз основа твърденията в исковата молба) и относно неговата основателност (въз основа обсъдените доказателства по делото) са изцяло съобразени със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, намерила израз в т. 1, изр. 4 и мотивите към нея от ППВС № 1/28.05.1979 г., където е прието и разяснено, че при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила, като текстът на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД намира приложение (освен в други посочени случаи, и) при развалянето на договорите поради неизпълнение. Тези изводи на въззивния съд по приложението на материалноправната норма на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД не са в противоречие и с никой от изброените от жалбоподателките актове на ВКС (а и самите жалбоподателки, както вече беше изтъкнато, не сочат такова конкретно противоречие). С оглед на това, първите десет въпроса в изложението на жалбоподателките, които са свързани с приложението на материалноправната норма на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД (респ. – и с правната квалификация на предявения иск), нито са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това, повечето от тези десет въпроса, а именно – въпроси №№ 2, 3, 5, 6, 7, 9 и 10 съдържат във формулировките си правните институти (договорни клаузи за) неустойка, лихви, задатък, клауза „без предизвестие“ и за фикс-сделка, каквито уговорки между страните по делото в процесния предварителен договор и двата анекса към него, въззивният съд не е установил и не е обсъждал в мотивите към решението си. Поради това, тези въпроси не са и обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение, респ. – не съставляват и общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускането на касационното обжалване в случая (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Също предвид задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г., напълно несъстоятелни и неотносими към предмета на спора по делото са и доводите на жалбоподателките за недопустимост на предявения иск (поради наличието на облигационен договор между страните, който не е бил обявен за нищожен и не е било правено искане за обявяване на такава нищожност – в касационната жалба) и за произнасяне от съда свръх петитум (в осмия въпрос в изложението), респ. – не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване – поради вероятна недопустимост на въззивното решение (в този смисъл – също и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Както стана ясно, въззивният съд е приел за установено в мотивите към решението си, че ищецът е платил и ответниците са получили по процесния предварителен договор, присъдената с решението сума 93 989 лв., въз основа на изричното писмено признание за плащането на сумата 93 500 лв., обективирано в подписания от страните анекс от 21.12.2016 г., и платежното нареждане за банковия превод от 29.12.2016 г. на сумата 250 евро (с левова равностойност 489 лв.). По този начин въззивният съд е разрешил в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС и въпросите №№ 11, 12, 15 и 18, свързани с приложението на чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, чл. 180 и чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Тези въпроси също са некоректно формулирани от страна на жалбоподателките (чл. 280, ал. 1 от ГПК), тъй като изводите на въззивния съд са основани на посочените писмени доказателства, удостоверяващи плащането, а не са „голословни“, „безкритични“ и неосновани на писмени документи, каквато е постановката на въпросите.
Не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и останалите четири въпроса – №№ 13, 14, 16 и 17. Формулировката на първия от тях (въпрос № 13) изисква преценка относно законосъобразността, т.е. – относно правилността на правен извод на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, поради което е налице формулирано във въпросителна форма касационно оплакване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Останалите три въпроса – №№ 14, 16 и 17 са дотолкова неясно формулирани, че смисълът им не би могъл да бъде установен чрез тълкуване, респ. – тези неясно формулирани въпроси очевидно не биха могли да са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито би могло да се установи противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид гореизложеното, и тъй като в касационната жалба и изложението на жалбоподателките не се съдържат никакви доводи за бланкетно сочената от тях „очевидна“ неправилност на обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателките основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 60/08.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 238/2018 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: