2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 67
гр. София, 29 януари 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2880 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. срещу решение № 89/09.05.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 156/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 35/31.01.2017 г. по гр. дело № 722/2016 г. на Хасковския окръжен съд (ХОС), жалбоподателят е осъден да заплати на Д. И. Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, сумата 8 000 лв. – обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 20, ал. 3 и 4 от НК, за което е оправдан с присъда № 11/19.03.2015 г. по н.о.х.д. № 243/2014 г. на Свиленградския районен съд, влязла в сила на 10.05.2016 г. – потвърдена с решение № 37/10.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 139/2015 г. на ХОС; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. И. Г. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (в посочената редакция), допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая в изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че е налице „основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК“, тъй като въззивният съд се произнесъл с решението си в противоречие с т. 7 и т. 8 от ТР № 3/2004 г. В тази връзка се поддържа, че „от приетото за установено, като доказателствен материал по делото не може да се направи извода, до който е достигнал съда, а именно, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от повдигнатото на ищеца обвинение за деяние по НК“. Поддържа се и че съдът е обсъдил всички доказателства по делото и достигнал до неправилния извод, като не отчел времетраенето на досъдебното производство, недоказаната причинна връзка между твърдените неимуществени вреди и воденото досъдебно производство за деянието по НК. Сочи се и че е нарушен „принципа на чл. 52 от ЗЗД“, като в тази връзка се изтъква, че следва да се вземе предвид „непроизнасянето“ по процесуално-правния въпрос относно определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Следващите две изречения в изложението са следните: „За противоречие с практиката на ВКС за принципа на чл. 52 от ЗЗД, като задължителна съдебна практика в смисъла на т. II от ППВС № 4 от 23.12.68 г. Атакуваното решение противоречи на цитираната разпоредба, а също и на разпоредбата на т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.05 г. по тълкуват. гр. д. № 3/04 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както е посочено в касационната ни жалба“. Изложението завършва със становище на касатора, че е налице „материално-правен интерес относно противоречивата съдебна практика на ВКС, относно приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – използването на различни критерии при еднородни хипотези“.
Така депозираното по делото писмено изложение на жалбоподателя, освен че е вътрешно противоречиво и съдържа логически и граматически неясни формулировки, в него касаторът очевидно не разграничава основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК. Поради това, вместо ясни и точни формулировки на материалноправни или процесуалноправни въпроси, които могат да бъдат общи основания за допускане на касационното обжалване съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в по-голямата част от изложението се преповтарят, изложените и в касационната жалба, оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД). Тези касационни оплаквания не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, но само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общи и допълнителни основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които следва да са надлежно наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба. Във връзка с единствената сравнително ясна и точна формулировка на често поставяния по подобен вид дела, процесуалноправен въпрос относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички установени по делото конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, жалбоподателят изрично поддържа, че е налице „непроизнасяне“ по него от съда. С това касаторът сам отрича този процесуалноправен въпрос да е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и да е от значение за изхода на спора по делото.
Предвид така посочената, значителна неяснота и вътрешна противоречивост на изложението на жалбоподателя, същото не би могло да бъде уточнено и конкретизирано по пътя на тълкуването, респ. – от него не могат да се извлекат основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на атакуваната от касатора част от въззивното решение.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 89/09.05.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 156/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Д. И. Г. сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва и разноски по делото.
В останалата – отхвърлителна част, въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на Д. И. Г. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: