2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№925
гр. София, 16.07.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2116 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. В. Ц. срещу решение № 1968/29.10.2014 г., постановено по в. гр. дело № 1446/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 103/06.01.2014 г. по гр. дело № 12335/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма], на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 40 000 лв.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и вътрешно противоречиво (необосновано) – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че легитимирайки се с даденото му пълномощно като представител на дружеството-ищец, на 14.10.2011 г. касаторът-ответник е изтеглил на каса от банковата му сметка сумата 40 000 лв., която впоследствие не е разходвана в полза на дружеството и не е заприходена. При така установените обстоятелства, апелативният съд е намерил предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за основателен до размер на сумата 40 000 лв., като е приел, че е налице тази първа хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – нещо получено без основание, поради което се дължи връщането му. В тази връзка са изложени съображения, че ищецът е провел главно и пълно доказване на даването, т.е. – на прехвърлянето без правно основание на паричната сума в размер 40 000 лв. от неговия патримониум в патримониума на жалбоподателя-ответник, който е действал като пълномощник, съобразно обема на предоставената му представителна власт, което е способствало да се обогати неоснователно.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая в изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че е налице произнасяне по съществени материални и процесуални въпроси в обжалваното въззивно решение, които са от значение за точното и правилно прилагане на закона, поради което се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане разглеждането на касационната жалба. В изложението, обаче, материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК – по които да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и които да са обусловили правните му изводи и изхода на спора по делото, не са изведени и формулирани от страна на касатора, нито са изложени каквито и да било негови съображения такива въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вместо това в изложението се преповтарят част от оплакванията, изложени и в касационната жалба – за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Както вече беше посочено, обаче, последните представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това, тези оплаквания биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо и допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК.
Наред с това, в изложението си (за разлика от касационната жалба) жалбоподателят навежда и оплакване и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, а именно – че въззивният съд се произнесъл по иск, различен от предявения с исковата молба, където ищецът твърди, че ответникът е направил няколко на брой тегления и прехвърляния по банкови сметки, а в решението си САС констатира, че вземането произтича от едно теглене от сметка. Настоящият съдебен състав намира, че в случая не е налице и хипотезата за допускане на касационното обжалване по последното изречение на т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС (предвид и разясненията, дадени в мотивите към нея), а именно – не е налице вероятност за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, като постановено по непредявен иск – според изложените от касатора доводи в тази насока.
Съгласно константата задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, основана на постановките на ППВС № 1/28.05.1979 г., в производството по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е достатъчно ищецът да твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание (без основание), като в тежест на ищеца е да докаже единствено, че ответникът е получил претендираната сума; а при направено възражение от ответника, че е получил и задържа сумата на определено основание, в негова тежест е да установи твърдяното основание. В случая, в съответствие с тази задължителна практика на ВКС, съдът е разгледал и се е произнесъл именно по предявения по делото иск – в рамките му, очертани с исковата молба. При изложени в последната твърдения, че макар и като пълномощник на ищцовото дружество, касаторът-ответник, без основание за това е теглил от неговата сметка и задържа без отчет суми в общ размер 40 034.03 лв., последният е възразил по делото единствено, че сумите, които е теглил и внасял в сметките на дружеството, са във връзка с оперативната работа на същото, както и че към края на месец ноември 2011 г. е предал цялата документация на дружеството и то не е имало такива суми „на каса”. Тези твърдения на жалбоподателя, освен че са останали недоказани по делото, но и с тях той не е въвел конкретно възражение за наличие на определено правно основание за извършеното от него теглене и задържане на сумата 40 000 лв., като от друга страна, това теглене, респ. – получаването на тази сума от ответника, е доказано от страна на ищеца, и до размера на която изтеглена сума искът е уважен с обжалваното въззивно решение.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 4 200 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1968/29.10.2014 г., постановено по в. гр. дело № 1446/2014 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА К. В. Ц. да заплати на „Ш.” Е. сумата 4 200 лв. (четири хиляди и двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.