2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр. София, 13 февруари 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3629 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Рила-98“ АД срещу решение № 106/01.06.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 42/2018 г. на Кърджалийския окръжен съд (КОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 111/04.12.2017 г. по гр. дело № 957/2017 г. на Кърджалийския районен съд (КРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя искове по чл. 135 от ЗЗД, както следва: 1) срещу К. Д. К. и Н. Д. К. – за обявяване за недействителен спрямо касатора-ищец на договор за продажба, сключен с нотариален акт № …. г., том .., рег. № …, дело № … г. на нотариус с рег. № 280 в НК, с който ответницата К. продава на ответницата Кюпрюджиева недвижим имот, представляващ 1/6 идеална част от самостоятелен обект с идентификатор …. и с предназначение – жилище – апартамент № 1, заемащ целия първи (приземен) етаж от масивна триетажна жилищна сграда с идентификатор …, ведно със съответните идеални части от сградата и от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор ….; 2) срещу К. К., Ф. М. Ф. и Л. М. Т. (с предишно фамилно име Ф.) – за обявяване за недействителен спрямо касатора-ищец на договор за дарение, сключен с нотариален акт № … г., том …, рег. № …, дело № … г. на нотариус с рег. № 280 в НК, с който ответницата К. дарява на ответниците Ф. и Т. (Ф.) недвижим имот, представляващ 1/2 идеална част от самостоятелен обект с идентификатор … и с предназначение – жилище – апартамент, заемащ целия втори (първи жилищен) етаж от масивна триетажна жилищна сграда с идентификатор …, ведно със съответните идеални части от сградата и от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор …; и 3) срещу К. К., Ф. Ф. и Л. Т. – за обявяване за недействителен спрямо касатора-ищец на договор за продажба, сключен с нотариален акт № … г., том…, рег. № …, дело № …. на нотариус с рег. № 280 в НК, с който ответницата К. продава на ответниците Ф. и Т. (Ф.) недвижим имот, представляващ 1/6 идеална част от поземления имот с идентификатор …; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
При извършената служебна проверка, съдът намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта ? относно последния иск, по отношение на който въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК. Както е установено и с постановеното по делото определение № 561/03.07.2017 г. по гр. дело № 21/2017 г. на КОС (с което делото е изпратено по подсъдност на КРС), цената на този иск, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 2 от ГПК, възлиза на 1 299.65 лв., т.е. – под 5 000 лв. Поради това, касационната жалба следва да се остави без разглеждане в тази част и касационното производство следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част – относно другите два иска по чл. 135 от ЗЗД, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради съществени нарушения на процесуалните правила и противоречие на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно критериите, въз основа на които съдът извежда спорното право и определя правната му квалификация, и задължението на съда да се произнесе по съществото на спора след преценка на всички относими фактически твърдения на страните, доказателствата по делото и всички възражения и доводи на страните; 2) кой е началният момент на погасителната давност при отменителния иск и различен ли е той при двата фактически състава на чл. 135, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД; и 3) в случай, че качеството на кредитор на ищеца по отменителния иск възниква от сложен фактически състав и част от тези факти са се осъществили преди, а друга част – след увреждащото действие/сделка по чл. 135 от ЗЗД, от кой момент се счита възникнало качеството на кредитор, и съответно – завършен фактическият състав на отменителния иск, респ. – може ли погасителната давност за предявяването на иска да започне да тече преди да са се обективирали фактите, придаващи качеството на кредитор на ищеца. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и от практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 329/20.12.2011 г. по гр. дело № 1789/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 45/20.04.2010 г. по търг. дело № 516/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 114/07.09.2016 г. по търг. дело № 362/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на останалите два въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като сочи, че по втория въпрос им практика на ВКС по чл. 290 от ГПК – решение № 38/24.07.2012 г. по гр. дело № 1348/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, но излага съображения, че възприетият там принцип не винаги е в състояние на отговори на принципите, възприети в т. 1 от ППВС № 2/21.12.1981 г., решение № 51/19.04.2013 г. по търг. дело № 1110/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 41/20.07.2016 г. по търг. дело № 3314/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
Ответниците К. К., Ф. Ф. и Л. Т. в отговора си излагат становище и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, както и че не следва да се допуска на касационното обжалване. Ответницата Н. К. не е подала отговор на касационната жалба.
За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установено следното: Ответницата К. е сестра на ответницата К., майка на ответниците Ф. и Т., и до 15.10.2009 г. е била председател на съвета на директорите (СД) и изпълнителен директор на ищцовото АД (сега касатор). На основание решения от 01.06.2009 г. и 15.06.2009 г. на СД, на 29.06.2009 г. е бил сключен договор за заем за сумата 24 000 лв. между съпруга на ответницата К. – М. К. и дружеството-ищец. Заемодателят М. К. предявил претенции по съдебен ред и на 01.10.2012 г. в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, а с влязло в сила съдебно решение по чл. 422 от ГПК е признато съществуването на вземането му спрямо дружеството-касатор за сумата 24 000 лв. – главницата по договора за заем, ведно със законната лихва от 30.09.2012 г., сумата 7 200 лв. – договорна лихва за периода 29.06.2009 г. – 29.06.2010 г. и сумата 5 585.06 лв. – мораторна лихва за периода 30.06.2010 г. – 29.09.2012 г., като са били присъдени и разноски в тежест на дружеството-жалбоподател, което по образувано изпълнително производство е заплатило на М. К. общо сумата 47 569.68 лв. С друго съдебно решение, влязло в сила на 20.03.2017 г., ответницата К. е осъдена да заплати на дружеството-ищец същата сума 47 569.68 лв. – обезщетение за вреди, причинени му от нея в качеството ? на изпълнителен член на СД. За да присъди сумата, съдът, постановил това решение, е приел, че не е имало необходимост от сключването на договора за заем – за изплащане на задължения към трети лица, тъй като дружеството не е имало такива задължения; че решенията от 01.06.2009 г. и от 15.06.2009 г. на СД, въз основа на които е сключен договорът за заем, са незаконосъобразни, като ответницата К. е била заинтересован член на СД по смисъла на чл. 238, ал. 4 от ТЗ от сключването на договора за заем със съпруга ?; че заетата сума 24 000 лв. не е била осчетоводена, не е постъпвала в касата и не е станала собственост на дружеството-касатор; че нарушавайки чл. 238, ал. 4 от ТЗ и устава на дружеството, членовете на СД – ответницата К. и К. Д. са причинили вреда на дружеството, равняваща се на заплатените по изпълнителното дело суми в общ размер 47 569.68 лв., както и че отговорността им е солидарна.
Предвид така установената фактическа обстановка от доказателствата по делото, въззивният съд е установил, че и твърденията на дружеството-ищец в исковата молба са, че е кредитор на ответницата К. с вземане, възникнало от увреждане чрез незаконните две решения на СД от 01.06.2009 г. и 15.06.2009 г., съответно – на 29.06.2009 г., когато ответницата К. е сключила договора за заем, като при всички положения увреждането му е възникнало до 15.10.2009 г., когато тази ответница е била заличена в търговския регистър като изпълнителен директор на ищеца. Изрично е посочено в исковата молба, също така, че всички процесни разпоредителни сделки, които се иска да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца, са извършени след възникване на вземането му за причиненото му увреждане, станало с посочените действия от 01.06.2009 г., 15.06.2009 г. и 29.06.2009 г.
Също предвид установените по делото факти и датата на подаването на исковата молба – 14.06.2017 г., окръжният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционният съд, че предявените искове за обявяване за недействителни по отношение на ищеца на трите процесни сделки от 14.12.2010 г., 05.07.2011 г. и 19.09.2011 г., са погасени по давност. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че давността за обявяване на относителната недействителност на увреждащата сделка тече от момента на сключването ?, от който момент за увредения възниква правото да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, а претенцията да претендира недействителност се погасява с изтичане на петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД, с начало сключване на съответната увреждаща сделка. Позовавайки се на практиката на ВКС (решение № 292/14.07.2011 г. по гр. дело № 1220/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 7/26.01.2012 г. по гр. дело № 456/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), съдът е изтъкнал и че незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за теченето на погасителната давност за това вземане, нито е причина за прекъсването или спирането ?.
Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателя-ищец във въззивната му жалба за допуснато от районния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че не му дал указания за отстраняване нередовности на исковата молба с оглед правната квалификация на предявените искове – по ал. 1 или ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че и първата инстанция не е приемала в мотивите си исковете да са по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, а е разгледала именно предявените искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД – съобразно заявените в исковата молба обстоятелства. Във връзка с това, окръжният съд е посочил и че районният съд е приел, но въз основа на доказателствата по делото, а не въз основа на твърденията в исковата молба, че атакуваните сделки са сключени преди възникване на вземането на ищеца за вреди, при което в мотивите си е обсъдил и хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД – когато увреждащото действие е извършено преди възникване на вземането, като първата инстанция е приела, че липсват твърдения в исковата молба за релевантните за тази хипотеза обстоятелства и не се установяват такива. Въззивният съд е намерил за неоснователен и релевираният във въззивната жалба на ищеца довод относно погасителната давност, като е приел, че соченият във въззивната жалба момент на увреждането на ищцовото дружество – 01.10.2012 г. – датата на издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист (въпреки обратните твърдения в исковата молба), е ирелевантен, доколкото е от значение за погасителната давност на иска за вреди, но не и за давността за разглежданите по делото искове за обявяване на относителна недействителност на увреждащите сделки, която давност тече от момента на сключването на сделките.
С решаващите си по делото мотиви, че предявените по делото искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД са погасени по давност, окръжният съд е разрешил втория формулиран от касатора правен въпрос, в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, съгласно която П. иск се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече от датата на извършването на увреждащото кредитора действие/сделка – в този смисъл са: решение № 292/14.07.2011 г. по гр. дело № 1220/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 7/26.01.2012 г. по гр. дело № 456/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (посочените въззивния съд), решение № 147/25.07.2016 г. по гр. дело № 645/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 12/11.03.2014 г. по гр. дело № 3547/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 311/16.04.2010 г. по гр. дело № 308/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 38/24.07.2012 г. по гр. дело № 1348/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
В последното решение (соченото от самия касатор) изрично е разяснено, че началния момент на давностния срок за предявяване на П. иск не зависи от това дали увреждащото действие е извършено след възникване на вземането или преди възникването му, но предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Давностният срок започва да тече от момента, в който е могло да бъде упражнено искане за принудително осъществяване на правото за прогласяване относителната недействителност на увреждащи действия. Този момент е моментът на извършването на такива действия. В хипотезата по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД началото на давностния срок е същият момент, тъй като към него е налице намерение за увреждане на кредитора, осъществено с извършването на действие с такова предназначение.
След като правните съображения на въззивния съд са в съответствие с така посочената и цитирана константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, то не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по втория правен въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, тъй като въззивният съд е приел, че предявените по делото искове са с правна квалификация чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, втората част от този втори въпрос (именно относно това – различен ли е началният момент на давността при двата фактически състава на чл. 135, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД) не е обуславяща правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на делото, респ. – не съставлява и общо основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е квалифицирал предявените по делото искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и е разрешил спора по тях, като е обсъдил и е взел предвид както фактическите твърдения за обстоятелствата, съставляващи основание на исковете, изложени в исковата молба, така и предвид установяването на тези обстоятелства от доказателствата по делото, като е дал отговор и на оплакванията и доводите, изложени и във въззивната жалба на касатора-ищец. По този начин въззивният съд е разрешил и първия правен въпрос в съответствие с посочената в изложението на жалбоподателя практика на ВКС, а не в противоречие с нея. Поради това, не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос (в този смисъл – т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи, че е без значение какво е приела в мотивите си първата инстанция по делото, тъй като на касационно обжалване подлежи въззивното, а не първоинстанционното решение по делото.
В посоченото и по-горе решение № 311/16.04.2010 г. по гр. дело № 308/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е разяснено следното: Качеството на длъжник по отношение на деликвента възниква от момента на увреждането. От този момент тече давността за обезщетение на пострадалия за вреди от увреждането – погасителната давност започва да тече от деня, в който искането за принудително осъществяване на правото е могло да бъде упражнено. Този давностен срок обаче няма отношение към давността за прогласяване недействителност на увреждащи кредитора сделки. Давността за обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка тече от момента на сключването ?. Без правно значение за началото на давностния срок е дали е постановена присъда, установяваща извършването на престъпно деяние или решение за присъждане на обезщетение за вредите от увреждането – пострадалият от непозволено увреждане придобива качеството на кредитор от момента, в който длъжникът е извършил увреждането. От този момент увреденият става носител на субективното право на обезщетение за увреждането, т.е. за него възниква и правото да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, а претенцията да претендира недействителност се погасява с изтичане на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД с начало сключване на съответната увреждаща сделка.
Както вече беше посочено, приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение (както въз основа твърденията в исковата молба, така и въз основа доказателствата по делото), че касаторът-ищец е придобил качеството на кредитор на ответницата К. с вземане, възникнало от увреждане чрез незаконните решения на СД от 01.06.2009 г. и 15.06.2009 г., съответно – на 29.06.2009 г., когато ответницата К. е сключила договора за заем, като при всички положения увреждането му е възникнало до 15.10.2009 г., когато тази ответница е била заличена в търговския регистър като изпълнителен директор на ищцовото дружество (респ. – от която дата последното вече е могло да предяви срещу нея иск за обезщетение за вече настъпилите за него вреди, изразяващи се в неотчитането на получената сума от 24 000 лв. по заема), е в съответствие и с това цитирано решение на ВКС. От това следва, че и последният трети правен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателя, не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на делото, респ. – не съставлява и общо основание за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи, че формулировката и на този въпрос е некоректна, тъй като (в противоречие с последното цитирано решение на ВКС) в нея се смесват погасителната давност за иска за обезщетение от деликт и погасителната давност за П. иск. Посочената в тази връзка от касатора практика на ВС и ВКС (т. 1 от ППВС № 2/21.12.1981 г., решение № 51/19.04.2013 г. по търг. дело № 1110/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 41/20.07.2016 г. по търг. дело № 3314/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС) се отнася за първата от тях, но (също предвид последните цитирани разяснения) няма отношение към погасителната давност за иска по чл. 135 от ЗЗД.
В заключение, касационното обжалване – по отношение на подлежащата на такова част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците К., Ф. и Т., претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им в касационното производство, а именно – на всеки един от тях тримата – сумите от по 1 200 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Рила-98“ АД срещу решение № 106/01.06.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 42/2018 г. на Кърджалийския окръжен съд, – в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 135 от ЗЗД за обявяване за недействителен спрямо „Рила-98“ АД на договор за продажба, сключен с нотариален акт № …, том …, рег. № …, дело № … г. на нотариус с рег. № 280 в НК, с който К. Д. К. продава на Ф. М. Ф. и Л. М. Т. (с предишно фамилно име Ф.) недвижим имот, представляващ 1/6 идеална част от поземлен имот с идентификатор …; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3629/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в частта по този иск.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 106/01.06.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 42/2018 г. на Кърджалийския окръжен съд, – в останалата част.
ОСЪЖДА „Рила-98“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на К. Д. К. с ЕГН [ЕГН], Ф. М. Ф. с ЕГН [ЕГН] и Л. М. Т. с ЕГН [ЕГН] – на всеки един от тях тримата – сумите от по 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски по делото.
Определението – в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: