4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
гр. София, 25.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1695 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото – етажните собственици от етажна собственост с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] представлявани от управителя Г. С. Г. чрез адв. М. М., срещу определение № 663/23.02.2017 г., постановено по частно гр. дело № 316/2017 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане от 15.11.2016 г. по гр. дело № 8273/2016 г. на Софийския градски съд – в обжалваната пред въззивния съд част, с която е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело в частта по предявените от жалбоподателите срещу [фирма], иск за разваляне на договор за наем от 25.11.2005 г. и искане за отмяна на разрешение за строеж № 177/05.04.2002 г., изд. от гл. архитект на София; въззивният съд е дал и указания на първата инстанция да изпрати последното искане, с характер на жалба срещу индивидуален административен акт, на компетентния административен съд.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Ответното [фирма] не е подало отговор на частната касационна жалба в срока за това.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В случая в изложението на жалбоподателите на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) налице ли е невъзможност на съда да развали договор за наем и този договор може ли да се развали единствено извънсъдебно, без съдебен процес, при положение, че и в самия договор за наем е предвидена възможност за развалянето му, при неизпълнение на задълженията на другата страна, по реда на чл. 87 от ЗЗД; 2) има ли правен интерес страна по договор за наем, в който е предвидена възможност за развалянето му по съдебен ред, да заведе съдебен иск за разваляне на договора за наем, с цел произнасяне на съдебно решение като единствен способ за получаване на правна сигурност и необратимост; и 3) следва ли на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК гражданският съд да се произнесе инцидентно по разрешение за строеж, представляващо административен акт, след като този акт се противопоставя на ищеца, който не е бил участник в административното производство по издаването и обжалването му, и не е уведомен за издаването му с оглед изчисляване на срока за обжалването му по административен ред по АПК пред административния съд. Жалбоподателите сочат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърдят, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но не излагат каквито и да било съображения в тази насока, а вместо това преповтарят оплакванията си за неправилност на обжалваното въззивно определение, изложени и в частната касационна жалба.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
В съдебната практика никога не е имало съмнение, че конститутивните искове са лимитативно установени от закона и че разпоредбата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД изрично предвижда материалното потестативно право за разваляне поради неизпълнение единствено на договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, да се упражнява по съдебен ред – чрез конститутивен иск, което е изключение от общите правила на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на всички останали двустранни договори – чрез отправяне на извънсъдебно волеизявление на кредитора до неизправния длъжник, поради което и конститутивен иск за разваляне поради неизпълнение на договор за наем (включително и на недвижим имот) е процесуално недопустим. Без никакво значение е дали в договора за наем страните са уговорили, че могат да го развалят по съдебен ред, тъй като (както вече беше посочено) възможността за предявяване на конститутивен иск може да бъде установена единствено в закона, но не и по волята на страните по договора.
По горните съображения, първият процесуалноправен въпрос, изведен от жалбоподателите, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като и в изложението към жалбата не са изложени никакви съображения за наличието на този допълнителен селективен критерий за допускането на касационното обжалване по този въпрос. Въззивният съд е разрешил последния в съответствие с гореизложеното, респ. – с трайно установената безпротиворечива практика на съдилищата по него, която е изцяло съобразена със закона и не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият процесуалноправен въпрос, формулиран от жалбоподателите, не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ правните изводи на апелативния съд в обжалваното определение, и тъй като този въпрос не е и не би могъл да бъде от значение за изхода на настоящото частно производство. Това е така, защото въпрос за правния интерес от воденето на даден иск би могъл да бъде поставян, единствено ако този иск е поначало процесуално допустим, а както стана ясно, конститутивен иск за разваляне поради неизпълнение на договор за наем е изначално недопустим от закона. Некоректна и правно неиздържана е и последната част от този въпрос – че такъв иск бил „единствен способ за получаване на правна сигурност и необратимост“. При упражняване на потестативното право от страна на кредитора по договор за наем – да го развали поради неизпълнение чрез отправяне на извънсъдебно изявление до неизправния длъжник – по реда на ал. 1 или ал. 2 на чл. 87 от ЗЗД (каквото жалбоподателите твърдят, че вече са отправили в случая) и при спор между страните дали наемното правоотношение между тях продължава да съществува, за кредитора е налице правен интерес от воденето на отрицателен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо, че същото не съществува (чл. 124, ал. 1 от ГПК), но е недопустимо той да води конститутивен иск за разваляне по съдебен ред на договора за наем.
Последният процесуалноправен въпрос – по приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК, също не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. Уреденото в тази процесуалноправна норма инцидентно произнасяне (контрол) от гражданския (общия) съд по валидността или законосъобразността на индивидуален административен акт означава, че съдът има правомощието да вземе становище по тези въпроси единствено в мотивите към решението си, но не и да се произнася със самото решение – по искане (жалба) за отмяна на административния акт, каквото искане жалбоподателите са заявили с исковата си молба в случая, но което обаче е от компетентността на административния съд. Поради това, с обжалваното определение апелативният съд нито е дал, нито е дължал да даде разрешение на този процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 663/23.02.2017 г., постановено по частно гр. дело № 316/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.