2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 834
гр. София, 30.10.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3559 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Ж. И. С. срещу решение № 95/28.06.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 122/2018 г. на Габровския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 116/10.04.2018 г. по гр. дело № 162/2018 г. на Севлиевския районен съд (СРС) и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Д. Д. Х., иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на определените с решение № 183/25.09.2017 г. по гр. дело № 1123/2017 г. на СРС, мерки относно упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на страните Й. Ж. И., местоживеенето на детето, режима на лични контакти с него и издръжката му.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се твърди недопустимост и неправилност на обжалваното решение, но се излагат оплаквания и доводи само за неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси (уточнени от съда, предвид правомощията му съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и служебно да следи за интересите на малолетното дете), а именно: 1) при спор за упражняване на родителски права преклудира ли се правото на ответника да поиска гласни доказателства, след като не ги е поискал в срока за отговор на исковата молба, или може да ги поиска и в първото по делото заседание, и допустими ли са същите гласни доказателства във въззивната инстанция; 2) при противоречие между свидетелските показания, дадени в производство по иск по чл. 59, ал. 9 от СК, съдът не трябва ли да кредитира показанията на по-близки по степен роднини на страните относно качествата на последните като родители; и 3) нарушава ли се принципът за непосредственост, когато въззивният съд е допуснал нови гласни доказателства във въззивното производство и не е изслушал свидетелите от първата инстанция. Жалбоподателят поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 257/01.07.2015 г. по гр. дело № 711/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 34/21.03.2018 г. по гр. дело № 3368/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 307/17.03.2016 г. по гр. дело № 3316/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 614/03.07.2018 г. по гр. дело № 1801/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 389/23.05.2018 г. по гр. дело № 1479/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, но без да излага доводи за конкретни противоречия между обжалваното въззивно решение и тези актове на ВС и ВКС. Твърди също, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд (КС) и Съда на Европейския съюз (СЕС), че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че отговорът на някои от тях ще обуслови вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, но и в тази насока не излага никакви конкретни съображения.
Ответницата Д. Д. Х. в отговора на касационната жалбата излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Никой от трите формулирани от касатора процесуалноправни въпроса, свързани със събирането и обсъждането на свидетелски показания при спор за упражняване на родителски права, очевидно няма каквото и да било отношение към предпоставките за валидност и процесуалните предпоставки за допустимост на въззивното съдебно решение, като и служебно настоящият съдебен състав не намира основания за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 от ГПК – вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение.
Съдът намира, че и трите процесуалноправни въпроса са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са от значение за изхода на правния спор между страните, тъй като по делото се установяват следните обстоятелства: С исковата молба касаторът-ищец е поискал разпита на четирима свидетели, които е довел в първото открито съдебно заседание и първоинстанционният съд ги е допуснал и разпитал. Двама от тези свидетели са без родствена връзка със страните, а останалите двама са роднини на ответницата, а именно – майка ? и съпругата на брат ? (снаха). Ответницата е подала в срок отговор на исковата молба, но с него не е поискала допускане на гласни доказателства; направила е това в първото открито съдебно заседание, като първоинстанционният съд е оставил без уважение това доказателствено искане, по съображения, че е настъпила преклузия съгласно чл. 131 от ГПК. С въззивната си жалба ответницата отново е поискала двама свидетели при режим на довеждане, които окръжният съд е допуснал и разпитал; тези двама свидетели са без родствена връзка със страните. При констатираното съществено противоречие между показанията на двете групи свидетели относно родителските качества на страните и условията, при които майката отглежда детето в дома на приятеля си, въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните пред него двама свидетели, доведени от ответницата, респ. – не е кредитирал показанията на четиримата свидетели, доведени от касатора-ищец и разпитани в първоинстанционното производство. В тази връзка съдът е изложил съображения, че майката и снахата на ответницата са от близкия роднински кръг на последната, което предполага, че са най-добре запознати с живота на детето, но не кредитира показанията им, тъй като по делото е установен сериозен конфликт между ответницата от една страна и майка ? и брат ? (съпруг на другата свидетелка) от друга страна, по имуществени въпроси (спор за наследствен имот), като майка ? не одобрява и приятеля ?, с който ответницата съжителства; предвид които обстоятелства съдът е приел, че показанията на тези две свидетелки са предубедени и заинтересовани. Въззивният съд не е кредитирал показанията и на другите двама свидетели, доведени от касатора-ищец и разпитани пред районния съд, тъй те не са запознати с живота на ответницата и детето след раздялата между страните – повечето данни, изложени за този период, се базират на разказано им от ищеца, а не на лични възприятия на свидетелите; изложените от тях лични впечатления се отнасят за периода преди развода между страните и преди постановяването на досегашните мерки относно упражняването на родителските права и местоживеенето на детето, поради което са ирелевантни относно предявения иск за изменение на тези мерки.
Независимо, че са от обуславящо значение за изхода на спора по делото, няма основание касационното обжалване да се допуска по никой от трите процесуалноправни въпроса, тъй като не е налице никое от допълнителните основания за това по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В никой от актовете на ВС и ВКС, посочени от жалбоподателя, не е даден отговор на някой от тези три процесуалноправни въпроса, свързани със събирането и обсъждането на свидетелски показания при спор за упражняване на родителски права. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с тези актове на ВС и ВКС, и по други – непосочени от касатора правни въпроси. Отделно от това, трите посочени от него определения са постановени в производства по чл. 288 от ГПК – по допускане на касационно обжалване, поради което и не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Разрешение на първия процесуалноправен въпрос е дадено с имащите задължителен характер, разяснения в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г., където е прието, че в случаите, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (например в производството за поставяне под запрещение) или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. В същия смисъл е и трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (например: решение № 526/12 от 06.03.2013 г. по гр. дело № 248/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 280/20.07.2011 г. по гр. дело № 888/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 211/30.06.2011 г. по гр. дело № 995/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.), в които също е прието, че в случаите, когато съдът, за да се произнесе, следва да осигури най-добрия интерес на детето, той не е обвързан от исканията на родителите, нито от процесуалното им поведение; той не може да откаже да прецени твърдение на страна или доказателствено искане, въпреки, че са направени след сроковете по чл. 131, чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК. В случая, като е допуснал, събрал, обсъдил и взел предвид в решението си, свидетелските показания, поискани от ответницата след срока по чл. 131 от ГПК, въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с така цитираната задължителна и трайно установена практика на ВКС.
Я. и еднозначен отговор на третия процесуалноправен въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 267, ал. 2 от ГПК, съгласно която въззивният съд може да изслуша отново свидетелите, които са разпитани пред първата инстанция, само ако намери това за необходимо. След като законодателят изрично е предоставил изцяло на преценката на въззивния съд дали да преразпита свидетелите от първата инстанция, то е очевидно, че въззивната инстанция не нарушава принципа за непосредственост, когато допуска и събира нови гласни доказателства във въззивното производство, а с вече събраните свидетелски показания се запознава от съдебните протоколи от първата инстанция, както е процедирано и по настоящото дело от въззивния съд. В този смисъл е и трайно установената практика на съдилищата, включително тази на ВКС (например – решение № 328/15.05.2014 г. по гр. дело № 805/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС).
Също съгласно трайно установената съдебна практика, поначало по-близките по степен роднини на страните, спорещи за упражняване на родителски права, са по-добре запознати с качествата на последните като родители, и – изобщо с обстоятелствата, които са от значение за интересите на децата, тъй като в повечето случаи по-близките роднини, които са разпитани като свидетели, имат по-непосредствени и по-пълни впечатления за тези обстоятелства. Това принципно разрешение е изрично възприето и от въззивния съд в обжалваното решение. Съобразявайки се обаче, също с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 172 от ГПК, включително тази на ВКС (например – решение № 800/22.03.2011 г. по гр. дело № 776/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), в случая въззивният съд не е кредитирал свидетелските показания на майката и снахата на ответницата, предвид установения по делото сериозен конфликт между тях по имуществени въпроси (спор за наследствен имот), като е формирал вътрешно убеждение за предубеденост и заинтересованост на тези свидетелки във вреда на ответницата, обсъждайки в тази връзка и показанията на останалите разпитани по делото свидетели, които нямат роднинска връзка със страните, отчитайки и степента, с която последните са запознати с релевантните по делото обстоятелства и начина, по който са придобили впечатленията си за тях.
От гореизложеното е видно, че обжалваното въззивно решение е съобразено с трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, по разрешаването и на трите процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Както вече беше посочено, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 от ГПК са посочени съвсем бланкетно от страна на касатора и не са аргументирани по никакъв начин. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателя.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 95/28.06.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 122/2018 г. на Габровския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ж. И. С. да заплати на Д. Д. Х. сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: