2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 296
гр. София, 19.10. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 6559 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. П. Б. и по касационна жалба на ответника П.. (П.) срещу решение № 1375/01.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1199/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 06.01.2014 г. по гр. дело № 1654/2013 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е осъден ответникът да заплати на ищеца, по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение спрямо ищеца, повдигнато по сл. дело № 247/1997 г. на С. следствена служба (СтСлСл), прок. преп. № 3230/1997 г. на Софийска градска прокуратура (СГП) – за извършени престъпления по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 3, във вр. с чл. 198, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 339, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, както и от вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража” за същото обвинение, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на 04.02.2008 г. присъда, постановена по н.о.х.д. № 1953/2001 г. на СГС; като сумата е присъдена ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.02.2010 г. до окончателното й изплащане; и искът е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 200 000 лв., както и за законната лихва за периода 04.02.2008 г. – 04.02.2010 г.; в тежест на ответника са възложени и разноски по делото.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, като се навеждат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът не е подал в срока за това, отговор на касационната жалба на ищеца; в откритото съдебно заседание заявява, че я оспорва, като поддържа подадената от негова страна жалба. В подадения от ищеца отговор, се излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата на ответника.
С определение № 446/31.03.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 и с чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със сочената и от двете страни задължителна практика на ВС и ВКС (т. 11 от ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр. дело № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), в която изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението.
В случая въззивният съд е обсъдил в мотивите си всички установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като оплакванията и в двете касационни жалби, че някои от тези обстоятелства не са взети предвид, са неоснователни. За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 7 000 лв., апелативният съд, наред с конкретната икономическа обстановка в страната като цяло към момента на приключване на наказателното преследване, е отчел следното:
От една страна е взел предвид възрастта на ищеца в периода на неоснователното му наказателно преследване – 32-42 години; продължителността на наказателното производство – 10 години, 2 месеца и 14 дни, като съдът е установил, че тази продължителност не е обусловена от действия на ищеца; продължителността на наложената спрямо него, най-тежка мярка за неотклонение – „задържане под стража” – 1 година и 25 дни; броя, вида и тежестта на повдигнатите срещу него обвинения, включително факта, че обвинението по чл. 199 от НК е за тежко престъпление, което в период от над една година след повдигането на обвинението е било наказуемо със смърт, което е повлияло върху психиката на ищеца, формирайки страхови изживявания от възможното налагане на това наказание; начинът, по който като цяло обвиненията и задържането са се отразили върху психиката на ищеца и доброто му име в обществото, като наказателното преследване е унищожило неговия авторитет пред познатите му, в резултат на което е имало отдръпване в контактите с него, с производните от това негативни емоционални изживявания, като принос за това е имало и медийното огласяване на случая; обстоятелството, че като краен резултат, от обвинението е постигната незаконна намеса в личния живот на ищеца, чиято неприкосновеност е прогласена с чл. 32, ал. 1, изр. 1 от КРБ, както и че в резултат на това той се е променил – загубил своята увереност, станал затворен, изживял душевна криза.
От друга страна въззивният съд е приел, че по делото не е установено ищецът да е понесъл трайни увреждания на здравето (физическо и психическо), които да се намират в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство; че не е установено в резултат от незаконното обвинение да е пострадала развиваната от него търговска дейност; имуществото му е била запорирано и възбранено, но не е установено конкретно във връзка с тези действия той да е претърпял неимуществени вреди; било е ограничено правото му на придвижване с наложена след 24.11.1997 г. мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България”, но не е установено ищецът да е искал отмяна на тази мярка или разрешение за конкретни пътувания зад граница, поради което е прието, че е недоказано той да е търпял вреди и от това ограничение; след мярката „задържане под стража”, по отношение на ищеца е била прилагана мярка „парична гаранция”, за която също не е установено да е имала за последица ограничаване на възможността му да организира личния и професионалния си живот; прието е, че не е установена по несъмнен начин и причинно-следствена връзка между процесния деликт и развода на ищеца.
Основателни са оплакванията и на двамата жалбоподатели по делото, че въззивният съд не е изложил мотиви относно това, какво е значението на тези установени по делото обстоятелства, при преценката им като критерии за определянето на справедлив размера на процесното обезщетение. В мотивите към обжалваното решение по никакъв начин не е посочено, кои от установените и съобразени от съда обстоятелства обуславят определянето на по-висок, и кои – на по-нисък размер на обезщетението, макар да те да са обособени в две групи при обсъждането, именно според този критерий. Това от своя страна е довело до необоснованост на преценката на въззивния съд при определянето размера на обезщетението, като не е отчетено, че първата група обстоятелства, обуславящи определянето на по-висок размер, имат значителен превес над втората група обстоятелства, които са в насока за неговото намаляване. В тази връзка, макар и да е отчел вида и тежестта на повдигнатите срещу ищеца две обвинения, включително факта, че обвинението по чл. 199 от НК е за тежко престъпление, което в период от над една година след повдигането на обвинението е било наказуемо със смърт, което е повлияло върху психиката на ищеца, формирайки страхови изживявания от възможното налагане на това наказание, апелативният съд не е съобразил, че тези негативни емоционални изживявания на ищеца са значително по-големи, и поради това че обвинението срещу него по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 3, във вр. с чл. 198, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК, в конкретния случай е повдигнато и поддържано за извършването на изключително тежко престъпление – въоръжен грабеж в особено големи размери, придружен с убийството на две лица.
Горната необоснованост на обсъжданата част от мотивите към обжалваното решение е довела и до неточно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от апелативния съд размер на обезщетението е занижен спрямо действителния размер на вредите, претърпени от ищеца – с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото, като съдът не е извършил достатъчно задълбочена преценка относно това, че значителен превес имат обстоятелствата, които обуславят по-висок размер на обезщетението. Оплакванията в тази насока в касационната жалба на ищеца са основателни; респ. – неоснователни са оплакванията на другия жалбоподател – ответната П., – в насока, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил завишен.
Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 15 000 лв.
Неоснователно е оплакването на касатора-ищец относно датата, от която апелативният съд е присъдил законната лихва върху процесното обезщетение. Правилно въззивният съд е намерил за основателно своевременно направеното от ответната П. възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“, пр. 2 от ЗЗД, поради което – при точно приложение на тази норма, законната лихва е присъдена, не от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 04.02.2008 г., а от 04.02.2010 г. – три години назад във времето, считано от датата на подаването на исковата молба – 04.02.2013 г.
С оглед всичко гореизложено, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ищеца част, с която предявеният по делото иск е отхвърлен за разликата над сумата 7 000 лв. до сумата 15 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска за тази разлика от 8 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.02.2010 г. до окончателното плащане. В останалата част въззивното решение е правилно като краен извод и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати: На ищеца – и претендираните и направени от последния, разноски за заплащане на държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото, чиито общ размер е 50 лв., от които 10 лв. са присъдени с първоинстанционното решение по делото, потвърдено в тази част с оставяната в сила с настоящото решение, част от въззивното такова, т.е. – настоящата инстанция следва да присъди разликата от 40 лв. На основание и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, ответникът дължи на процесуалния пълномощник на ищеца адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, чиито общ размер, съразмерно с уважаваната част от иска (15 000 / 200 000) от размера по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ за производството пред трите съдебни инстанции по делото (19 590 лв. – по 6 530 лв. за всяка от инстанциите.), възлиза на сумата 1 469.25 лв., от които 373.80 лв. са присъдени също с потвърдената част от първоинстанционното решение, в която част въззивното решение също се оставя в сила, т.е. – с касационното решение следва да се присъди разликата от 1 095.45 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1375/01.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1199/2014 г. на Софийския апелативен съд – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 7 000 лв. до сумата 15 000 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), П.. да заплати на Т. П. Б. още и сумата 8 000 лв. (осем хиляди лева – горната разлика), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение, повдигнато срещу него по сл. дело № 247/1997 г. на Столичната следствена служба, прок. преп. № 3230/1997 г. на С. градска прокуратура – за извършени престъпления по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 3, във вр. с чл. 198, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 339, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, както и от вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража” за същото обвинение, по което той е оправдан с влязла в сила на 04.02.2008 г. присъда, постановена по н.о.х.д. № 1953/2001 г. на Софийския градски съд; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.02.2010 г. до окончателното плащане;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1375/01.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1199/2014 г. на Софийския апелативен съд – в останалата част;
ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, П.. да заплати: на Т. П. Б. – още и сумата 40 лв. (четиридесет лева) – направени от него разноски за заплащане на държавна такса по делото; и на адвокат Ю. Л. Д., на основание и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – още и сумата 1 095.45 лв. (хиляда деветдесет и пет лева и четиридесет и пет стотинки) – адвокатско възнаграждение по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.