2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
гр. София, 04.06. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1769 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. И. Д. срещу решение № 373/29.09.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 781/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 179/20.06.2011 г. по гр. дело № 946/2011 г. на Пещерския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу [община], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на жалбоподателката-ищца, извършено със заповед № 633/16.08.2010 г. на кмета на ответната община; за възстановяване на жалбоподателката-ищца на заеманата преди уволнението длъжност „младши експерт информационно финансово обслужване” при ответната община; и за заплащане от последната на жалбоподателката-ищца на сумата 1 638 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответната [община] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата; претендира и присъждане на направените разноски по делото.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три материалноправни и един процесуалноправен въпрос, а именно: 1) налице ли е реално съкращаване на щата в следните случаи: а) при премахване на щатната бройка за длъжността като наименование в новото щатно разписание; и б) при липса на длъжностна характеристика; 2) следва ли работодателят да извърши подбор в следните случаи: а) когато единствената длъжност може да се изпълнява и под друго наименование и от други служители; б) когато трудовите задължения за съкратената длъжност се разпределят между други сходни длъжности; и в) при съкращаване на щата, което засяга повече от една сходни длъжности; 3) ползва ли се от предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ, изискваща съгласие на синдикалния орган, служител, който е член на синдикалната организация, ако колективният трудов договор (К.) предвижда „уведомяване” на синдиката”; и 4) следва ли въззивният съд да допуска и да приема нови доказателства, ако същите са поискани пред първоинстанционния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора. По отношение и на четирите правни въпроса се поддържа, те да са разрешени от въззивния съд в противоречие с представени (в преписи) от жалбоподателката, решения на ВКС, някои от които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, а други – по реда на отменения ГПК от 1952 г. С това жалбоподателката е навела допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка не следва да се вземат предвид множеството представени (в преписи) от жалбоподателката определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, тъй като те не могат да обусловят наличие на противоречива практика, нито по смисъл на т. 1, нито по смисъла на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и т. 2 от ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда, и следва да е от значение за изхода спора по делото.
В случая, първите два материалноправни въпроса (относно реалното съкращаване на щата и задължителността на подбора) и процесуалноправният (четвъртият) въпрос, изведени в изложението на жалбоподателката, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което обективно не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд действително е приел, че заеманата от жалбоподателката-ищца процесна длъжност е била премахната (не съществува като наименование) в новото щатно разписание и че за тази длъжност не е била съставяна длъжностна характеристика от работодателя. Изводът на окръжния съд, че в случая е налице реално съкращаване на щата, обаче е основан, не само на тези констатации, включени в постановката на първия материалноправен въпрос, а на други съображения на съда, които са решаващите в случая, а именно: Процеснта длъжност, която е била открита при назначаването на работа на жалбоподателката на 01.01.2009 г., не е била свързана с конкретно определени за нея трудови функции. Поради това, секретарят на общината се опитвал да „уплътни” работното й време, като я изпращал да помага на други служители при изпълнение на техните служебни задължения. Със заповеди на кмета на общината, на жалбоподателката е било възложено да подпомага секретаря на общината при изпълнение на задължението му по подготовката за списването на страницата на общината в местния вестник, както и да осъществява функциите на координатор на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни (МКБППМН) – след пенсионирането на служителката, осъществявала тези функции. След прекратяването на договора с местния вестник през юли 2009 г., обаче е отпаднала необходимостта от първата възложена на жалбоподателката трудова функция, която тя единствено е изпълнявала на заеманата от нея длъжност. Другата й възложена функция тя изобщо не е осъществявала – от възлагането й на 01.03.2010 г. до уволнението й на 16.08.2010 г. жалбоподателката нито веднъж не е свикала МКБППМН, нито е осъществявала друга дейност в тази връзка. В този смисъл, към момента на уволнението на жалбоподателката, същата не е осъществявала никаква конкретна трудова функция на заеманата от нея процесна длъжност при ответната община.
С оглед и горното, за да достигне до извода, че в случая ответникът-работодател не е бил длъжен да извърши подбор, въззивният съд не е обсъждал никоя от трите хипотези, визирани във втория материалноправен въпрос, респ. съдът не е приемал: нито единствената в старото щатно разписание процесна длъжност на ищцата да е „могла да се изпълнява” под друго наименование и/или от други служители в общината; нито трудовите задължения за съкратената длъжност на ищцата да са били разпределени между други сходни длъжности; нито съкращаването на щата да е засегнало повече от една такива сходни длъжности. Напротив – въззивният съд изрично е приел за несъстоятелно твърдението на жалбоподателката за наличие в щатните разписания на ответната община и на две кметства към нея, на такива длъжности с трудови функции, сходни с тези на закритата процесна длъжност, заемана от нея.
Както във въззивното решение, така и в протоколното си определение по чл. 267, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, окръжният съд не е обсъждал дали направените от жалбоподателката-ищца пред първоинстанционния съд доказателствени искания за допускане на повторна експертиза и за приемане на писмени доказателства, са във връзка с попълването на делото с доказателства, релевантни за предмета на спора, каквато е постановката на процесуалноправния (четвъртия) въпрос, изведен в изложението. За да достигне до извода, че първоинстанционният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение като не е събрал тези сочени от жалбоподателката доказателства, и за да не ги допусне и събере и във въззивното производство, окръжният съд не е обсъждал относимостта на сочените от жалбоподателката доказателства, а е приел, че писмените доказателства са представени след изтичането на преклузивните срокове по ГПК за това, както и че няма основания за съмнение относно правилността на приетите в първоинстанционното производство експертни заключения (основно и две допълнителни), както и за съмнение относно компетентността на вещото лице. Процесуалноправният въпрос, изведен от жалбоподателката няма връзка с тези изводи на въззивния съд, които са от значение за изхода на спора по делото. От друга страна, по повод именно на тези значими за спора изводи на въззивния съд, жалбоподателката не е извела процесуалноправни въпроси – относно процесуалните преклузии за сочене и събиране на доказателства по делото и относно предпоставките за допускане на повторна или на нова експертиза.
Тъй като обсъдените три правни въпроса (първите два – материалноправни и четвъртият – процесуалноправен), изведени в изложението на жалбоподателката, не представляват общи основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, то е безпредметно да се обсъжда дали по отношение на тях са налице сочените от жалбоподателката допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Третият материалноправен въпрос (за приложимостта на предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ, когато К. предвижда „уведомяване” на синдиката от работодателя) е бил въведен в предмета на спора по делото, разрешен е от въззивния съд и е обуславящ изводите му в обжалваното решение, като е и от съществено значение за изхода на спора по делото. За да приеме, че жалбоподателката-ищца не се ползва с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, на която тя се е позовала в исковата молба, въззивният съд е приел, че клаузата в процесния К., съгласно която работодателят може да вземе решение за съкращение на щата (буквално – за „закриване на дейности”) след предварително уведомяване на синдиката, не визира тази установена в закона закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ, изискваща предварителното съгласие на съответния синдикален орган, тъй като използваният в К. термин „уведомление” означава едностранен акт на свеждане на информация от едно лице на друго, като по никакъв начин това не изисква нито одобрението, нито съгласието на уведоменото лице.
Този трети материалноправен въпрос, обаче не е бил предмет на разрешаване в представените в тази връзка от жалбоподателката, решение № 556/27.10.2010 г. по гр. дело № 1458/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 876/08.06.2006 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.). В тези две решения на ВКС е разискван и разрешен друг, съществено различен материалноправен въпрос, а именно – дали употребеният в К. израз „предварително становище” на синдиката (респ. на синдикалния орган) е равнозначен на изискваното от чл. 333, ал. 4 от КТ, „предварително съгласие” на съответния синдикален орган. Използваният в процесния по настоящото дело К., израз „предварително уведомяване” на синдиката от работодателя, е съществено различен по съдържание от изследвания в тези две решения на ВКС израз „предварително становище” на синдиката (респ. на синдикалния орган). При това положение, тъй като изведеният от жалбоподателката трети материалноправен въпрос, обуславящ изхода на спора по настоящото дело, е различен от разрешения с двете представени от нея решения на ВКС, то между тях и обжалваното въззивно решение не е налице противоречие, нито по смисъл на т. 1, нито по смисъла на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК; респ. – не са налице, така наведените от жалбоподателката, допълнителни основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този материалноправен въпрос (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационното обжалване на атакуваното въззивно решение, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендиарните и направени от него разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 150 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 373/29.09.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 781/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд;
ОСЪЖДА Е. И.Д. да заплати на [община] сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.