О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1469
София, 18.12. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 4223 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. А. М., чрез адв. С. С. от АК Р., срещу въззивно решение № 80/27.03.2014 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по гр.д. № 485/2013 г.
Излага касационни доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещните страни М. Р. Т. и В. Л. К. – Т., чрез адв. Г. Н. от АК Р., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
А. А. М. е предявила против М. Р. Т. и В. Л. К. – Т. искове за прогласяване нищожност на договор по нот. акт № 147/2011 г., с който тя и съпругът й Д. М. продали на ответниците свой недвижим имот, като твърди, че липсва съгласие от нейна страна, защото била със забавен мисловен процес – имала призната 72% инвалидност по отношение на психичното здраве, което определяло несъответствия между извършените от нея действия и нормалното мислене. Евентуално навежда довод за нищожност на сделката поради нарушаване на добрите нрави, защото, с оглед нейното здравословно състояние и окнологичното заболяване на съпруга й, насрещните страни не били платили цената на имота. В евентуалност се иска разваляне на договора поради неизпълнение от купувачите на задължението да платят цената, както и поради това, че е нарушен реда за заплащане суми по нотариални сделки над прага, допустим за разплащане в брой.
Първостепенният Русенски окръжен съд отхвърлил всички искове.
Съдът установил, че Д. и А. М. прехвърлили на М. и В. Т. свой апартамент в [населено място] по нот. акт № 147/2011 г. срещу 28 745 лв.
На същата дата страните сключили и договор с нотариална заверка на подписите, в който заявили, че имотът е прехвърлен срещу издръжката и гледането на М., както и задължението на Т. да прехвърлят на Е. Ц. М., внучка на прехвърлителите, сумата от 5000 лв., при навършване на 18 години, по сметка, посочена от нея.
На 21.11.2011 г. Д. М. починал; същият имал карцином на стомаха, установен в началото на 2011 г.
А. М. и Т. сключили на 12.06.2012 г. споразумение, според което последните се съгласили да върнат апартамента на М., поради разваляне на договора за издръжка и гледане, включително и по отношение на заплащане на парична сума на внучката Е. М., като Т. следвало да бъдат обезвъзмездени за гледането и издръжката на А. М., за периода до 10.06.2012 г., със сумата 10 000 лв.
От събраните по делото гласни доказателства съдът приел за установено, че страните имали воля да прехвърлят имота срещу гледане и издръжка, но в нотариалния акт сделката била оформена като продажба.
Съдът посочил, че ако към момента на сключване на договора страната не могла да разбира или ръководи действията си, договорът не е нищожен поради липса на съгласие, а унищожаем на осн. чл. 31 ЗЗД. Прието е също така, при анализ на гласните доказателства и заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, че към датата на сключване на договорите, А. М., макар и да била с намалена трудоспособност за множество заболявания, сред които и афективна психоза – периодична депресия, е била в състояние да разбира свойството и значението на извършваното от нея в пълен обем. Знанието на приобретателите Т. за заболяванията на А. М., както и за онкологичното заболяване на съпруга й Д. М. не обосновава извод, че договорът е сключен при накърняване на добрите нрави. Съдът приел, че действителната сделка, която е сключена между страните е за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, а покупко-продажбата, оформена в нотариалния акт, е привидна. Посочил, че е недопустимо да се произнесе с диспозитив, с който да прогласи нищожността на договора за покупко-продажба като привиден, защото не е надлежно сезиран с подобна претенция, но няма пречка в мотивите, преценявайки основателността на всички предявени искове, да съобрази установените факти по делото и приложи материалния закон към тях. След като привидният договор (алеаторният) е валиден, съдът е приел, че следва да съобрази правата и задълженията на страните с него. Посочил е, поради това, че договорът не може да бъде развален поради неплащане на цената, уговорена с привидната клауза.
Въззивният съд е потвърдил решението на Русенския окръжен съд, като изрично е посочил, че споделя съображенията на първата инстанция. В същото време, във въззивното решение е записано, че предполагаемите отношения на страните, сочещи на привидност в съглашението за прехвърляне на имота срещу плащане на цена, не могат да се обсъждат по делото, доколкото липсва изричен иск за нищожност поради привидност, но по същество е признато, че Т. не дължат плащане на пари – именно с оглед на уговореното между тях и М. в частния договор с нотариална заверка на подписите. На практика, въпреки неприцизните мотиви, апелативният съд също е приел, че правата и задълженията на страните по прехвърлянето на имота са уредени в прикрития договор – не е зачел привидната уговорка по нотариалната сделка за плащане. Допълнително са развити и съображения, че ищцата не може да се позовава на Закона за ограничаване на плащанията в брой и ЗННД, защото към датата на извършване на сделката е действала специалната норма на чл. 25, ал. 4 ЗННД, редакция ДВ бр. 82/2009 г., в сила от 01.01.2010 г., съгласно която дължимата сума по възмездните нотариални сделки се депозира по банкова сметка на нотариуса само по искане на страните, независимо от нейния размер.
А. А. М. обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
В изложението към касационната жалба е посочено, че въззивното решение противоречи на решение от 10.02.2010 г. на ОС Русе по въззивно гр.д. № 47/2010 г., според което нищожни са алеаторните договори, при които за приобретателя е ясно, че предстои летален изход /смърт/ на прехвърлителя поради тежко заболяване.
Поставеният правен въпрос – дали са нищожни алеаторните договори в посочената хипотеза, е извън предмета на съдебното решение – съдът не е обсъждал знание на приобретателите Т. за скорошна смърт на приобретателите, а и това би било недопустимо, защото иск за нищожност на договора, сключен между М. и Т. на посоченото основание не е бил заявяван. Твърдението, че А. М. и съпругът й били болни, е въведено с оглед довода за сключване на договора при противоречие с добрите нрави – поради това им състояние приобретателите не платили цената. Няма твърдения, че Т. са имали знание за скорошния летален край на единия от превърлителите, а и това обстоятелство е преценено в цитираното решение с оглед липсата на алеторност в в престацията за грижи и издръжка по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Искът, с който е сезиран и, по който се е произнесъл съдът в обжалваното решение е за нищожност на договор за покупко-продажба.
Касаторът е поставил въпроса, съставлява ли процесуално нарушение отказът на съда в първото по делото заседание да приеме инцидентен установителен иск относно наличието или лиса на симулация при наличието на два договора от едни и същи страни, с еднакъв обект, от една и съща дата, но с различно естество на договорите. Поддържа се, че въззивният съд, в противоречие с определение № 272/2.02.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на ВКС, ІV г.о., е отказал да разгледа иск за установяване на симулация и дисимулиране.
Цитираното определение на ВКС е по чл. 288 ГПК и, както е изрично изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставлява съдебна практика. Независимо от това, следва да се посочи, че с цитираното определение касационната инстанция е преценила дали да допусне обжалвано пред нея въззивно решение по съвършено различни правни въпроси, а именно – кой носи доказателствената тежест при предявен иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане; допустимо ли е изслушване на свидетели от въззивния съд, ако районният съд е отказал да ги допусне при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, а впоследствие е счел събраните свидетелски показания за недостатъчни; при какви условия се преклудира правото за събиране на нови доказателства пред въззивния съд.
От друга страна, поставеният правен въпрос няма отношение към крайния резултат по спора, защото е ясно, че неприемането за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск не опорочава решението, постановеното само по първоначално заявените с исковата молба, независимо дали са били налице условията по чл. 212 ГПК. Само в случаите, когато съдът неправилно е приел за разглеждане инцидентния установителен иск, решението по него е недопустимо и отделният диспозитив, с който съдът се е произнесъл, подлежи на обезсилване. Както е изяснено в мотивите към т. 7, б. „а” от ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при отказ да се приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по него, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не се отразява върху правилността на решението, тъй като съдът, и без иск по чл. 212 ГПК, дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. Разликата е, че решението по главния иск не формира сила на пресъдено нещо по преюдицилното правоотношение, като не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск, в отделно производство.
Друг е въпросът, че в случая, заявените от ищцата А. М. факти относно действителните отношения между страните по прикритата сделка, правят неоснователен иска й по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и нямат никакво отношение към другите главни искове – за унищожаване на договора, на осн. чл. 31 ЗЗД, евентуално за прогласяване нищожността му, като сключен при противоречие с добрите нрави.
Следващите правни въпроси, повдигнати в изложението са: при спор за материално право, произтичащо от сделка, съдът следва ли да се произнесе по въпроса дали сделката е изпълнена, или да се ограничи само до това дали сделката е сключена; при положение, че две сделки са сключени на една и съща дата, между същите страни, и за същия обект, но са различни по своето същество, не следва ли съдът да разгледа коя сделка е първа и коя – втора, с оглед волята на страните, съответно трябва ли да се разгледа дали сделките са симулативни, щом си противоречат; нотариусът при подобни сделки трябва ли да посочи час на сключване.
Тези въпроси са във връзка с твърдението на А. М., че покупко-продажбата е симулативна и прикрива договор, с който имотът е прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане и няма основания за допускане на касационно обжалване, за да бъде отговорено на правните въпроси. Както стана ясно, съдът е възприел именно твърдяната от М. фактическа обстановка, при която не би могло да се постигне и друг правен резултат от постановеният с въззивното решение, по предявените от нея искове.
Без отношение към исковете по чл. 31 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и без значение за постановения резултат по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е и въпросът по какъв начин следва да се установява наличие на плащане на продажна цена преди влизане в сила на изменението на ЗННД от 2012 г. Няма никакво съмнение, че начинът, по който е платена цената по договор за покупко-продажба, не се отразява на добрите нрави, нито на умението на продавача да разбира или на възможността да ръководи действията си. Въпросът, освен това, няма никакво значение за отхвърлянето на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, след като и самата ищца – касаторът М. твърди, че действителната (прикритатата) уговорка между страните по договора е даване на грижи и издръжка, а не цена.
Друг е въпросът дали приобретателите са изпълнили задълженията си по алиеторния договор, съответно има ли основание за неговото разваляне поради недадена грижа и издръжка. Съдът обаче не е бил сезиран с подобен иск, а исковото производтво е диспозитивно и страната сама избира дали и как да защитава интересите си. В този смисъл, следващият правен въпрос от изложението също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, защото не е включен в предмета на спора. Въпросът е: как следва да се третира в контекста на спора фактът, че ответниците са предложили договор на сина на ищцата – Ц. М., от 2012 г., с който на практика признават, че не са броени пари и искат 10 000 лв. за грижите, които са полагали; това не значи ли че договорът не е бил изпълнен и са налице основания за развалянето му по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Съдът не може да се произнася по претенции, с които не е сезиран и да развали договора на основание, различно от заявеното в исковата молба.
Следващите въпроси в изложението са повдигнати във връзка с иска по чл. 31 ЗЗД – „има ли основание съдът да не се съобрази със съдебнопсихиатричната експертиза и обясненията на вещото лице в съдебно заседание, без да се обоснове защо; следва ли съдът да прецени психичното състояние на лице, при положение, че има сериозен процент инвалидност по психични заболявания, била е доминирана от покойния си съпруг и, по думите на вещото лице, понякога е имала забавени реакции по отношение осъзнаването на онова, което прави, при положение, че е била и под стрес от болестта на съпруга си”. Разглеждането на тези въпроси също не би могло да промени постановения резултат по иска с правно осн. чл. 31 ЗЗД. Съдът е преценил заключението на съдебния експерт и устните му обяснения в съдебно заседание, ведно с всички относими доказателства по делото. Вещото лице е заключило, че към датата на сделката А. М. е могла да разбира свойството и значението на постъпките си. Експертът е посочил, че има вероятност страната да не е могла пълноценно да ръководи действията и постъпките си но е ясно, че не може въз основа на вероятност да се създаде абсолютна достоверност – сигурно убеждение на съда в истинността на фактическо твърдение на ищцата М. и да се приеме за безспорно установено, че тя е била в състояние, в което не е могла да ръководи действията и постъпките си.
В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска.
Касаторът следва да заплати на насрещните страни сторените в инстанцията съдебни разноски – 800 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 80/27.03.2014 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по гр.д. № 485/2013 г.
ОСЪЖДА А. А. М. да заплати солидарно на М. Р. Т. и В. Л. К. – Т. сумата в размер на 800 лв., сторени съдебноделоводни разноски в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: