6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
гр. София, 13 юли 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 848 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по жалба с вх. № 4873/22.12.2017 г., подадена от Т. Д. Б., Н. Д. Б. и Д. П. П. срещу решение № 481/10.11.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 281/2017 г. на Смолянския окръжен съд, като жалбоподателите молят въззивното решение да бъде отменено изцяло.
С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) оставена е без разглеждане въззивната жалба на жалбоподателите срещу решение № 212/22.05.2017 г., постановено по гр. дело № 442/2016 г. на Смолянския районен съд, – в частта, с която, предявеният от Р. В. К. срещу тях, насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 407.10 лв. до сумата 500 лв.; 2) като е потвърдено в останалата част същото първоинстанционно решение, е постановено следното: 2.1) отхвърлени са, предявените от жалбоподателите срещу Р. К., искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3, и ал. 2, пр. 2, 3 и 5 от ЗЗД за прогласяване нищожност, поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави, липса на съгласие, неспазване на предписаната от закона форма и привидност, на следните два договора: 2.1.1) договор за продажба, обективиран в нотариален акт № ***/21.11.2006 г., том *, рег. № ****, дело № 864/2006 г. на нотариус Н. К. с рег. № ***, с който Д. Н. Б. продава на Р. К. правото на собственост върху недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор *****.***.***.*.*, представляващ първи жилищен етаж от триетажна жилищна сграда с идентификатор *****.***.***.*, построена в поземлен имот с идентификатор *****.***.*** по кадастралната карта на [населено място], [община]; и 2.1.2) договор за продажба, обективиран в нотариален акт № **/21.12.2006 г., том **, рег. № ****, дело № 999/2006 г. на същия нотариус, с който Д. Н. Б. продава на Р. К. правото на собственост върху 1/3 идеална част от недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор *****.***.***.*.*, представляващ сутеренен етаж от същата триетажна жилищна сграда; 2.2) уважени са, предявените от Р. К. срещу жалбоподателите, насрещни искове, както следва: 2.2.1) иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че тя е собственик, на основание горния договор за покупко-продажба и давностно владение, на горепосочения недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор *****.***.***.*.*, представляващ първия жилищен етаж от триетажната жилищна сграда, и жалбоподателите са осъдени да ? предадат владението върху същия имот; и 2.2.2) иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като жалбоподателите са осъдени да ? заплатят сумата 407.10 лв., представляваща обезщетение за лишаването ? от ползването на същия недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор *****.***.***.*.*, представляващ първия жилищен етаж от триетажната жилищна сграда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.08.2016 г. до окончателното плащане.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира следното:
В частта, с която частично е оставена без разглеждане въззивната жалба на жалбоподателите, въззивното решение има характера на определение, преграждащо развитието на въззивното производство, респ. – в тази част жалбата им с вх. № 4873/22.12.2017 г. има характера, не на касационна, а на частна жалба по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК, компетентен да се произнесе по която е Пловдивският апелативен съд. Поради това, образуваното касационно производство следва да се прекрати, като процесуално недопустимо в тази част, и делото следва да се изпрати на компетентния съд за произнасяне в същата част.
В останалата ? част жалбата с вх. № 4873/22.12.2017 г. е касационна, но е процесуално недопустима в частта ? относно исковете на жалбоподателите за прогласяване нищожност на договора за продажба на 1/3 идеална част от сутеренния етаж, обективиран в нотариален акт № **/21.12.2006 г. Данъчната оценка на този имот е 2 660.30 лв. (лист 45 от първоинстанционното дело), а на 1/3 идеална част от него – 886.77 лв., поради което цената на всеки един от тези искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 2 от ГПК, е под 5 000 лв. Тези искове нямат обуславящо значение за предявения срещу жалбоподателите насрещен вещен иск по чл. 108 от ЗС за реивандикацията на другия процесен имот – първия жилищен етаж, поради което не попадат в изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 – in fine от ГПК и съгласно предложение първо на същата разпоредба – в частта му, постановена по тези искове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Поради това, касационната жалба следва да се остави без разглеждане в тази нейна недопустима част, като образуваното по нея касационно производство, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати и в тази част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение, която също е постановена по искове с цени под 5 000 лв., но попадащи в изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 – in fine от ГПК. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност и на тази част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) след уравняване на дяловете, процесните имоти съпружеска имуществена общност (СИО) ли са; и 2) има ли заобикаляне на закона при продажба на недвижимите имоти по данъчна оценка, а не по действителна пазарна цена. Жалбоподателите считат, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излагат каквито и да било съображения в тази насока. Касаторите поддържат и че по въпроса относно СИО въззивното решение е в противоречие с решение № 801/23.11.2004 г. I-во гр. отд. на ВКС и решение № 201/14.05.1999 г. на ВКС, но без да сочат в какво се изразява това противоречие, като нито са представили преписи от тези две решения на ВКС, нито са посочили номерата на делата, по които те са постановени (по второто не е посочено и отделението), за да могат те да бъдат издирени от съда.
Ответницата по касационната жалба Р. В. К. в отговора на жалбата излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
Първият правен въпрос – „след уравняване на дяловете, процесните имоти СИО ли са“, на първо място, е изключително лаконично и неясно формулиран, поради което не би могъл да бъде уточнен от съда. Освен това, този въпрос очевидно се отнася конкретно до процесните по делото имоти – дали те са имали статут на СИО, поради което е конкретен преюдициален правен въпрос по съществото на материалноправния спор по делото, който е недопустимо да бъде обсъждан в настоящото определение по чл. 288 от ГПК; а не е абстрактно формулиран материалноправен въпрос, обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и от значение за изхода на делото, който да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а още по малко така формулираният правен въпрос би могъл да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както е разяснено съответно в т. 1 и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не би могло да бъде проверено и установено, и твърдяното от жалбоподателите противоречие по този въпрос между въззивното решение и двете посочени от тях решения на ВКС, тъй като (както вече беше посочено) жалбоподателите нито са представили преписи от тях, нито са посочили номерата на делата, по които са постановени, за да бъдат издирени те от съда (в тази връзка – и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, след обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че Д. Б. (наследодателят на касаторите Т. и Н. Б. и продавачът по процесния договор, обективиран в нотариален акт № ***/21.11.2006 г.) е придобил собствеността върху процесния първи жилищен етаж чрез реализиране на отстъпеното му от държавата право на строеж, преди сключването на брака си с жалбоподателката Д. П., както и че по сключения по време на брака им (преди развода между тях) договор за доброволна делба, той е заплатил уравнение на майка си, не за този процесен първи етаж, който вече е бил негово лично имущество, а за прекратяването на съсобствеността върху втория жилищен етаж, който не е предмет на делото. При така приетото от въззивния съд в обжалваното решение, също следва несъмнен извод, че въпросът „след уравняване на дяловете, процесните имоти СИО ли са“, дори и да би могъл да бъде уточнен и преформулиран, не би съставлявал основание за допускане на касационното обжалване – относно подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение.
По подобни съображения – поради неговата неотносимост, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване и вторият материалноправен въпрос – „има ли заобикаляне на закона при продажба на недвижимите имоти по данъчна оценка, а не по действителна пазарна цена“. След обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е установил, че Д. Б. е получил от купувача Р. К. сумата 10 000 E. (около 20 000 лв.), при установена от съдебно-техническата експертиза, пазарна цена от 28 386 лв. и при данъчна оценка от 2 026.50 лв. на процесния първи жилищен етаж към 2006 г., когато е сключен процесният договор, обективиран в нотариален акт № 143/21.11.2006 г. Освен това, по делото не е предявен и не е разглеждан иск за нищожност поради заобикаляне на закона – по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, каквато е постановката на този въпрос; а както вече беше посочено, исковете, по които се е произнесъл въззивният съд, са с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3, и ал. 2, пр. 2, 3 и 5 от ЗЗД за нищожност поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави, липса на съгласие, неспазване на предписаната от закона форма и привидност. На следващо място и по отношение на този въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; както вече беше посочено, самите касатори не са изложили каквито и да било съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска по отношение подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по касационната жалба, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ? пред касационната инстанция, в размер 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 848/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по имащата характера на частна жалба по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК, част от жалбата с вх. № 4873/22.12.2017 г., подадена от Т. Д. Б., Н. Д. Б. и Д. П. П. срещу имащата характера на определение част от решение № 481/10.11.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 281/2017 г. на Смолянския окръжен съд, с която е оставена без разглеждане въззивната им жалба срещу решение № 212/22.05.2017 г., постановено по гр. дело № 442/2016 г. на Смолянския районен съд, – в частта, с която предявеният срещу тях насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 407.10 лв. до сумата 500 лв.; като ИЗПРАЩА делото по компетентност на Пловдивския апелативен съд – за произнасяне в тази част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 4873/22.12.2017 г., подадена от Т. Д. Б., Н. Д. Б. и Д. П. П. срещу решение № 481/10.11.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 281/2017 г. на Смолянския окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени исковете им с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3, и ал. 2, пр. 2, 3 и 5 от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба на 1/3 идеална част от недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор *****.***.***.*.*, представляващ сутеренен етаж, обективиран в нотариален акт № **/21.12.2006 г., том **, рег. № ****, дело № 999/2006 г. на нотариус Н. К. с рег. № ***; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 848/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – и в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 481/10.11.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 281/2017 г. на Смолянския окръжен съд, – в останалата част.
ОСЪЖДА Т. Д. Б., Н. Д. Б. и Д. П. П. да заплатят на Р. В. К. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението – в частта, с която не се допуска касационното обжалване, не подлежи на обжалване; а в останалата част, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: