2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
гр. София, 29.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 871 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. община срещу решение № 2905/26.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 11843/2009 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 16.07.2009 г. по гр. дело № 19433/2008 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, общината-жалбоподател е осъдена да заплати на М. В. М., на основание чл. 49 от ЗЗД, сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от счупване на дясната китка, три рани на дясната подбедрица и две рани на лявата подбедрица, и посттравматично стресово разстройство, настъпили в резултат на нападение и ухапвания от глутница безстопанствени кучета на 07.11.2007 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.11.2007 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. В. М., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) какво следва да бъде действието или бездействието, за да се ангажира отговорността на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД и в какво се състои противоправността на такова действие или бездействие; 2) кои обстоятелства са изключващи отговорността на възложителя на работа; 3) относно преценката дали кучето, причинило ухапването, е безстопанствено или не е; и 4) относно определянето на размера на обезщетението, което справедливо репарира претърпените вреди. К. навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. В тази връзка излага съображения, че въззивният съд се произнесъл по четирите правни въпроса, както следва: по първия и втория въпроси – в противоречие с ППВС № 7/29.12.1958 г., ППВС № 9/28.12.1966 г. и решение № 488/07.08.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК; по третия правен въпрос – в противоречие с влезлите в сила решение № 136/10.07.2007 г. по гр. дело № 3323/2006 г. на СГС, решение № от 07.05.2009 г. по гр. дело № 3140/2008 г. на СГС, решение от 31.10.2011 г. по гр. дело № 6305/2011 г. на СГС и решение от 20.01.2012 г. по гр. дело № 3117/2011 г. на СГС; и по четвъртия правен въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 957/26.01.2010 г. по гр. дело № 2381/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 517/08.09.2009 г. по гр. дело № 6128/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, последните две – постановени по реда на отменения ГПК от 1951 г. Посочените и представени от касатора две определения на ВКС, постановени в производства по чл. 288 от ГПК, не следва да се вземат предвид, тъй като те не могат да формират противоречива съдебна практика в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че изведените от касатора четири правни въпроса представляват общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съображенията за това са следните:
За да достигне до извода, че общината-касатор отговаря спрямо ищеца на основание чл. 49 от ЗЗД, въззивният съд, включително чрез препращане съгласно чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд (възприемайки ги по този начин като свои мотиви), е приел, че процесното увреждане на здравето на ищеца (физическо и психическо – счупването на дясната китка, раните по подбедриците и посттравматичното стресово разстройство), причинено от нападението и ухапванията от глутница безстопанствени кучета, е в резултат на противоправно бездействие на служители (длъжностни лица) на ответната община, изразяващо се в неизпълнение на задълженията по чл. 35, т. 4 и чл. 70, ал. 1 от ЗВМД (отменен, но посочените правни норми – действали към датата на увреждането) за улавянето и изолирането на скитащи безстопанствени кучета и евтаназията им съгласно чл. 70, ал. 2 от ЗВМД. С така приетото, въззивният съд не е разрешил първите два правни въпроса в противоречие със сочените от касатора ППВС № 7/29.12.1958 г., ППВС № 9/28.12.1966 г. и решение № 488/07.08.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Напротив – така даденото от въззивния съд разрешение на тези два правни въпроса е в пълно съответствие с последното посочено от касатора решение на ВКС и с посочените от ищеца в отговора на касационната жалба, също постановени по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 262/11.05.2010 г. по гр. дело № 1155/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 639/02.07.2009 г. по гр. дело № 2398/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 279/28.09.2011 г. по гр. дело № 1533/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, които са израз на константната практика на ВКС, формирана именно по тези въпроси за отговорността на общината по чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени при нападения и ухапвания от безстопанствени кучета. Поради това, по отношение на първите два правни въпроса, не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В съответствие със същата трайно установена практика на ВКС, намерила израз в посочените решения по чл. 290 от ГПК, въззивният съд е разрешил и третия изведен от касатора правен въпрос (относно преценката дали кучето, причинило ухапването, е безстопанствено или не е), като (също чрез препращането съгласно чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и възприемането им като свои) е приел въз основа гласните доказателства по делото, че ищецът е бил нападнат от глутница безстопанствени кучета – 10-15 на брой, които били мръсни, рижави на цвят, бездомни, приличащи на улични кучета, според свидетелите. Предвид съобразяването на въззивното решение с практиката на ВКС при разрешаването и на този правен въпрос, то не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по него – поради твърдяното противоречиво разрешаване на същия с представените, влезли в сила четири въззивни решения на СГС, посочени по-горе.
За да достигне до извода, че справедливият размер на процесното обезщетение, определен съгласно чл. 52 от ЗЗД, е 10 000 лв. (при прието от първата инстанция – 7 000 лв.), въззивният съд е взел предвид следното, установено от експертните заключения и останалите доказателства по делото: характера на получените увреди от ищеца – не само ухапванията от кучетата по двата долни крайника, но и счупването на дясната лъчева кост и фрактура на стилоидния израстък на лакътната кост – областта на китката, които също са пряка последица от нападението от кучетата; степента на нараняванията и трайността на настъпилите от тях последици – трайни белези, които не могат да бъдат успешно премахнати дори и след извършване на пластична операция; продължителността на лечебния период и интензитета на претърпените болки, които в рамките на 30 дни са били с по-интензивен характер и продължилото след това възстановяване в 2-месечен срок с по-ниски по степен болки и страдания; изживените от ищеца страдания и негативни емоции и особено посттравматичното разстройство на ищеца, което според съдебно-психиатричната експертиза е сериозно разстройство на психичното му здраве, предвид възрастта му (66-годишен към датата на деликта) и наличието на соматични заболявания на същия, като високо кръвно налягане и сърдечно заболяване с прекарани сърдечно-съдови инциденти. С оглед на това, въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд да не са налице трайни последици за здравето на ищеца, като е приел, че такива са настъпили, съобразявайки и че вещото лице изрично заявява, че емоционалният проблем на ищеца, последица от посттравматичното разстройство, не е разрешен.
Видно от тези мотиви на въззивния съд, същият е взел предвид всички конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на справедливия размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. С това този размер е определен от СГС, не в противоречие, а при съобразяване със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. Поради това, не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по четвъртия изведен от него правен въпрос. Последният не е разрешен от въззивния съд и в противоречие с посочените и представени от жалбоподателя, решение № 957/26.01.2010 г. по гр. дело № 2381/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 517/08.09.2009 г. по гр. дело № 6128/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1951 г., и в които са разгледани случаи на претърпени неимуществени вреди, напълно различни по вид, характер и интензитет от тези по настоящото дело. Поради това, по четвъртия изведен правен въпрос няма основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
С оглед крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца по делото, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство, а именно – сумата 700 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2905/26.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 11843/2009 г. на С. градски съд;
ОСЪЖДА С. община да заплати на М. В. М. сумата 700 лв. (седемстотин лева), представляваща разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.