2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
гр. София, 20.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6935 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 394/23.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 456/2013 г. на Русенския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 163/07.02.2013 г. по гр. дело № 4946/2012 г. на Русенския районен съд, са уважени предявените от С. В. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 563/23.04.2012 г. на управителя на дружеството-касатор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „касиер” при дружеството-касатор; в тежест на последното са възложени и държавната такса и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с процесуалния и материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран процесуалноправният въпрос относно преценката от съда на експертните заключения при наличието на противоречиви становища на експертите и при твърдения и възражения на страната за допуснати пороци при изготвянето им. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този процесуалноправен въпрос обжалваното въззивно решение е в противоречие с ППВС № 5/13.02.1980 г. и с решение № 324/13.07.2011 г. по гр. дело № 378/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. В. Г., в отговора на жалбата излага становище и доводи, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата; претендира и присъждане на направените разноски.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с процесната заповед № 563/23.04.2012 г. на управителя на дружеството-касатор, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 23.04.2012 г. Приел е и че представената по делото от дружеството-жалбоподател, писмена молба, изходяща от ищеца и съдържаща искане да бъде освободен от заеманата длъжност, считано от 23.04.2012 г., е надлежно оспорена от ищеца по реда и в срока по чл. 193 от ГПК, както и че това оспорване е доказано. В тази връзка въззивният съд е намерил, че приетите по делото почеркови експертизи (две еднолични – основна и допълнителна, както и тричленна – комплексна) по категоричен начин установяват, че ръкописният текст и подписът в оспорената молба не са изпълнени от ищеца, като наблюдаваните от вещите лица признаци са за имитация на подписа, а не признаци за автоподлог. Окръжният съд е приел и че така приетите по делото експертни заключения, които са оспорени от жалбоподателя, са компетентно дадени и обосновани, като по делото не са релевирани доказателства, които да оборват или разколебават констатациите на вещите лица. Въззивният съд е споделил и подробните съображения на първоинстанционния съд във връзка с кредитирането на експертните заключения и с извода, че оспорването на документа е доказано. С оглед това, въззивният съд е извел и решаващия си извод, че в случая липсва писмено изявление на ищеца преди издаването на процесната заповед на работодателя за прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, предвид което е споделил и крайните изводи на първоинстанционния съд, че фактическият състав на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ не е осъществен, което води до незаконност на уволнението и обуславя основателността на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд не е обсъждал противоречиви становища на вещите лица при извършената от него преценка на приетите по делото три заключения на почерковите експертизи (две еднолични и една тричленна), тъй като такива противоречия между експертите няма по делото, а заключенията и становищата им пред съда са еднозначни и категорични, както е прието в мотивите към обжалваното въззивно решение (като и в касационната жалба не се поддържа да е налице разногласие между вещите лица по делото). Именно поради това, на първата част от изведения и формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, визираща преценка на експертните заключения при наличие на противоречиви становища на експертите, въззивният съд не е давал разрешение с обжалваното решение, респ. – тази първа част от въпроса не е обуславяща правните му изводи по делото и е без никакво значение за изхода на правния спор, т.е. – в тази негова част процесуалноправният въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Неоснователно касаторът поддържа и че втората част от изведения от него процесуалноправен въпрос – относно преценката на експертните заключения при твърдения и възражения на страната за допуснати пороци при изготвянето им, е разрешена от въззивния съд в противоречие с ППВС № 5/13.02.1980 г. и с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 324/13.07.2011 г. по гр. дело № 378/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Както в т. 5 от това ППВС (която точка от него единствено е посветена на вещите лица и експертните заключения), така и в посоченото решение на ВКС (което по горните съображения не се обсъжда в частта относно разногласията между вещите лица) еднозначно е прието, че съдът не е длъжен да възприеме едно или друго експертно заключение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на заключението, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и другите доказателства. В случая обаче въззивният съд не е отхвърлил никое от трите приети по делото експертни заключения на основната и допълнителната еднолични и на комплексната тричленна почеркови експертизи, а напротив – възприел ги е изцяло, предвид тяхната категоричност, обоснованост, компетентност, еднозначност и непротиворечивост помежду им по всички поставени задачи, при липса на противоречие и с останалите доказателства по делото, като в тази връзка са споделени и подробните мотиви на първоинстанционния съд за кредитирането на заключенията на вещите лица. Тези изводи на въззивния съд не са в противоречие, а са в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително и задължителната такава на ВКС, поради което не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В касационната жалба се поддържа и че обжалваното въззивно решение е неправилно в частта му за разноските, с която в полза на ищеца са присъдени такива, направени за заплатено адвокатско възнаграждение във възизвното производство по делото. В тази връзка касаторът изтъква и че в откритото съдебно заседание на окръжния съд е възразил срещу размера на тези разноски, поради прекомерност. В обжалваното въззивно решение липсва обсъждане и произнасяне по това искане на жалбоподателя по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че в тази й част касационната жалба представлява молба за допълване и изменение на въззивното решение в частта му за разноските, компетентен да разгледа която – по реда на чл. 248, във вр. с чл. 78, ал. 5 от ГПК, е въззивният съд, при съобразяване със задължителните указания, дадени с т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това, делото следва да се върне на окръжния съд за произнасяне по това искане.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не следва да се присъждат, претендираните от него разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, тъй като не се установява той да е направили такива разноски – в тази насока от негова страна не са представени никакви доказателства.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 394/23.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 456/2013 г. на Русенския окръжен съд;
ВРЪЩА делото на Русенския окръжен съд за произнасяне по реда на чл. 248, във вр. с чл. 78, ал. 5 от ГПК по съдържащото се в касационната жалба с вх. № 8923/07.08.2013 г., искане на [фирма] за допълване и изменение на същото решение № 394/23.05.2013 г. по въззивно гр. дело № 456/2013 г. по описа на същия съд – в частта му за разноските, чрез произнасяне по направеното в откритото съдебно заседание на окръжния съд, искане за намаляване на направените от С. В. Г., и присъдени му разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във възизвното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.