О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1489
гр. София, 29.12.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5861 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца С. И. Д. и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 4160/10.06.2014 г. по гр. дело № 8834/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, следните суми: сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 26.06.2013 г. до окончателното ? изплащане, – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 304б, ал. 1, пр. 1 от НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на 11.04.2012 г. присъда; както и сумата 1 810.91 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 11.04.2012 г. до окончателното й изплащане, – обезщетения за претърпени имуществени вреди от същото незаконно обвинение, от които: сумата 1 150 лв. – заплатени в наказателното производство адвокатски възнаграждения и сумата 660.91 лв. – законна лихва върху внесената по наказателното производство парична гаранция; като искът за обезщетение на неимуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата 25 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; отхвърлен е и искът за сумата 227 444.19 лв., претендирана като обезщетение на имуществени вреди от същото незаконно обвинение, изразяващи се в неполучен доход (дивидент) от дейността на [фирма]; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица.
Касационната жалба на ответната ПРБ е процесуално недопустима в частта ? срещу осъдителната част на въззивното решение, с която са уважени исковете за обезщетения за имуществени вреди за сумите 1 150 лв. и 660.91 лв. Тази част от въззивното решение е постановена по обективно съединени искове, всеки един от които е с цена до 5 000 лв., и съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 1 (в приложимата ? в случая редакция преди изменението, обн. в ДВ, бр. 50/2015 г.) от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Поради това, подадената от ответната ПРБ касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в посочената ? част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
Жалбата на ответната ПРБ – в останалата й част, както и жалбата на ищеца С. И. Д. – изцяло, са процесуално допустими – подадени са срещу подлежащите на касационно обжалване части от въззивното решение, постановени по предявени по делото обективно съединени искове за обезщетения, всеки един от които е с цена над 5 000 лв. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, като се навеждат касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Страните не са по дали в срока за това отговори на касационната жалба на насрещната страна по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) какво е съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и кои са обстоятелствата, които следва да се вземате предвид при определянето на справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, причинени от правоохранителните органи; и 2) дължи ли се обезщетение от страна на държавата (в лицето на правоохранителните ? органи) за вреди от пропуснат дивидент по отношение на напуснал търговско дружество съдружник, ако това е станало по причинна на образувано досъдебно наказателно производство и повдигане на обвинение, и ако такова обезщетение се дължи – как се определя неговият размер. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; 2) относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице (ищеца), и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ; и 3) дължи ли се обезщетение за имуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за направените разноски в наказателното производство. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС, а останалите два въпроса са решавани противоречиво от съдилищата, като в тази връзка сочи конкретни съдебни актове.
В изложението на ответната ПРБ се поддържа и че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС в частта, с която е уважена исковата претенция за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучена законна лихва върху внесената по наказателното производство парична гаранция от ищеца. Правен въпрос в тази връзка, обаче в изложението на ответника не е формулиран, т.е. – не е изведено общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Освен това, касационната жалба на ответника срещу тази част на въззивното решение, както вече беше посочено, се оставя без разглеждане на основание чл. 280, ал. 2 пр. 1 (в посочената по-горе редакция) от ГПК.
Тъй като на същото основание се остава без разглеждане и жалбата му срещу въззивното решение в частта, с която е уважен искът за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени в наказателното производство разноски за адвокатски възнаграждения, формулираният в тази връзка трети въпрос в изложението на касатора-ответник, не следва да бъде обсъждан от касационната инстанция.
Първият правен въпрос, изведен в изложението на ищеца, и първите два правни въпроса, изведени в изложението на ответника, са близки по съдържание и смисъл, като обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), те се свеждат до често поставяния в практиката правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 25 000 лв., въззивният съд е посочил единствено, че е взел предвид, установените по делото неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат от незаконното обвинение, както и че този размер на обезщетението е адекватен и справедливо ще обезщети тези вреди. Излагайки единствено тези общо формулирани мотиви относно определянето размера на присъденото обезщетение за процесните неимуществени вреди, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с посочените от страна на ответника, т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 (и мотивите към нея) от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в които се съдържат задължителни за съдилищата указания относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, и в частност – по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение; а също – в противоречие и с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, предвид тези задължителни указания, трайна практика на ВКС. С оглед това, касационното обжалване на въззивното решение – в обжалваните и от двете страни части, съответно – отхвърлителна и осъдителна, постановени по иска за обезщетение на процесните неимуществени вреди, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по изведения от страните правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обобщен и уточнен от настоящата инстанция по-горе. Тъй като съдебната практика по този правен въпрос е уеднаквена с посочените ППВС, ТР и формираната въз основа на тях константна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване не следва да се допуска на другото наведено в тази връзка от страна на ищеца, допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Няма основание касационното обжалване да се допуска по втория правен въпрос, изведен в изложението на касатора-ищец. За да отхвърли иска му за обезщетение на имуществени вреди, изразяващи се в неполучен дивидент (доход) от дейността на [фирма], въззивният съд е приел, че между напускането на дружеството от ищеца (в което той е бил съдружник и управител) и повдигнатото срещу него обвинение има причинна връзка. Апелативният съд е приел, че за да бъде уважена тази претенция за обезщетение на пропуснати ползи, обаче, следва да бъде доказано на първо място, че пропуснатият доход е щял да се реализира със сигурност, както и какъв би бил неговият размер. Съдът е приел също, че дейността на дружеството е такава (търговия с оръжие), че не може да се приеме, че ако ищецът би бил останал управител и съдружник в него, той със сигурност е щял да реализира дохода в размера, изплатен на лицето, което е закупило неговите дялове от дружеството; прието е в тази връзка и че по делото не е установено как са формирани печалбите на дружеството. С така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил втория изведен от ищеца правен въпрос, в съответствие на първо място с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие и със задължителната практика на ВКС, която приема, че установяването на пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на пострадалото от деликта лице би се намирало, ако делинквентът не беше осъществил неправомерното деяние, но тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването (в този смисъл е и ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС). Съдебната практика и по този правен въпрос, свързан с приложението на чл. 4 от ЗОДОВ и чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, е уеднаквена, като е налице и цитираната задължителна практика на ВКС по него, която се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, а обжалваното въззивно решение е в съответствие с нея. При това положение, касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос, тъй като не е налице наведеното от страна на ищеца допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид всичко изложено, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частите (отхвърлителната и осъдетелната), постановени единствено по иска за обезщетение на процесните неимуществени вреди – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение; както – и в обусловената от крайния изход на материалноправния спор по делото, част относно разноските по него.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Ответната ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която са уважени исковете за обезщетения на имуществени вреди за сумите 1 150 лв. и 660.91 лв., ведно със законната лихва върху общия размер на тези суми от 1 810.91 лв. за периода от 11.04.2012 г. до окончателното изплащане; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 5861/2015 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която искът за обезщетение на неимуществени вреди е уважен за сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 26.06.2013 г. до окончателното ? изплащане, и е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; както и относно разноските по делото;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата част;
УКАЗВА на жалбоподателя-ищец С. И. Д. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението – в частта, с която касационната жалба на Прокуратурата на Република България частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.