2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 870
гр. София, 18.07. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 138 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. (П.) срещу решение № 1707/01.11.2011 г. по гр. дело № 2171/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС) – в частите му, с които, след като е отменено в отхвърлителната му част решение № 179/07.03.2011 г. по гр. дело № 188/2009 г. на Благоевградския окръжен съд, вместо това е постановено осъждане на жалбоподателя да заплати на всеки един от ищците А. В. Т., В. М. Б., Г. Ц. Ц., Г. П. М., И. С. Н., Л. Г. С., Н. П. М., Р. К. Д., Р. К. Ш. и С. С. Г. сумата от по 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2009 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на всеки един от същите ищци различни по размер суми, представляващи обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2009 г. до окончателното изплащане, по предявените по делото обективно и субективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение.
Ответниците по касационната жалба – ищците А. В. Т., В. М. Б., Г. Ц. Ц., Г. П. М., И. С. Н., Л. Г. С., Н. П. М., Р. К. Д., Р. К. Ш. и С. С. Г. не са подали отговори на жалбата в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1120/13.11.2008 г. по гр.д. № 4546/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 783/30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС.
Тъй като касаторът не е формулирал правни въпроси, свързани с осъждането му от въззивния съд да заплати на ищците обезщетения за претърпените от тях имуществени вреди, касационното обжалване на тази част от въззивното решение не следва да се допуска, поради липса на общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Разрешаването на изведените от касатора два правни въпроса, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези два правни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но само по отношение уважаването с въззивното решение на останалите предявени по делото искове за обезщетения – за репариране на процесните неимуществени вреди.
За да уважи тези искове с присъждане на сумата от по 5 000 лв. на всеки един от ищците, въззивният съд, предвид обсъдените доказателства по делото е приел за установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно: Срещу ищците е било предявено повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по служба по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и чл. 26 от НК в продължение на близо седем години. По така повдигнатото и поддържано обвинение съдът е постановил оправдателна присъда, поради което обвинението е незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицата предвид събраните доказателства. В течение на наказателното производство ищците са били отстранени от длъжност за периоди от време между две години и три месеца и четири години и половина. Въззивният съд е приел за установени и причинените на ищците неимуществени вреди, изразяващи се в изживени от тях емоционални страдания – негативни чувства от факта на обвинението, от накърненото добро име сред обществото, преживяно чувство на унижение и притеснение от отрицателното отношение на хората към тях. При определяне размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, апелативният съд се е съобразил с разпоредбите на чл. 52 от ЗЗД и чл. 4 от ЗОДОВ, като предвид горните обстоятелства по делото е отчел тежестта на обвинението, продължителността на периода, в който същото е било поддържано, степента и интензитета на конкретно изживените емоционални страдания от ищците и продължителността им.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъдените процесни обезщетения за претъпените от ищците неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността на задържането под стража, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно определянето размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и относно задължителната преценка в тази връзка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди по исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението му правни въпроси.
Отделно от горното, при липсата на доказателства за влизането в сила на представеното от касатора решение № 783/30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС, този съдебен акт не може да обуслови наличието на формирана противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Представените от жалбоподателя, във връзка с това допълнително основание за допускане на касационното обжалване, решения на ВКС, а именно: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 1120/13.11.2008 г. по гр.д. № 4546/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, са постановени по случаи, при които повечето от релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, се различават в значителна степен от тези по настоящото дело, макар някои от тях да са сходни или да съвпадат.
Предвид гореизложеното, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по отношение останалата обжалвана негова част, с която касаторът е осъден да заплати на ищците обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1707/01.11.2011 г., постановено по гр. дело № 2171/2011 г. на Софийския апелативен съд – в обжалваните му части, с които П. на Р. Б. е осъдена да заплати на всеки един от ищците А. В. Т., В. М. Б., Г. Ц. Ц., Г. П. М., И. С. Н., Л. Г. С., Н. П. М., Р. К. Д., Р. К. Ш. и С. С. Г. сумата от по 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2009 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на всеки един от същите ищци различни по размер суми, представляващи обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2009 г. до окончателното изплащане, по предявените по делото обективно и субективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.