О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 770
София, 07.11. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева търговско дело № 60057 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. М. И., чрез адв. К. И. Н., срещу въззивно решение № 683/08.04.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 349/2016 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 47 и чл. 50 от Закона за движението по пътищата, както и необоснованост.
Насрещната страна Застрахователно дружество [фирма], представлявано от изпълнителния директор А. П., чрез юрисконсулт З. Н., е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата и моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за всички инстанции.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ от Л. М. И. срещу Застрахователно дружество [фирма], като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на П. В. В., която, като водач на лек автомобил „Фолксваген Голф“, е причинила увреждане на ищцата И. в резултат на пътно-транспортно произшествие. Претендира заплащане на обезщетение за причинени от деликта неимуществени вреди в размер на 80 000 лв.
Първостепенният Софийски градски съд уважил претенцията в размер на 40 000 лв. и отхвърлил за разликата до 80 000 лв.
Въззивният съд, по жалби и на двете насрещни страни, се произнесъл с решение № 683/08.04.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 349/2016 г., като отхвърлил изцяло иска и възложил в тежест на ищцата съдебноделоводните разноски по делото.
За да постанови този резултат, съдът установил, че на 29. 03. 2014 г., около 13. 00 ч., лек автомобил „Фолксваген Голф“, управляван от П. В., се движил в София по [улица]в посока откъм [улица], към [улица]и, достигайки до Т-образното неурегулирано кръстовище, образувано от [улица]и [улица], предприел маневра „ляв завой“ в посока към Околовръстен път, пропуснат от движещите се по [улица]в десните пътни ленти автомобили, които му отстъпили предимство, спирайки. Поради натоварения трафик на движение, лекият автомобил се движил от нулева скорост, при спряло положение на кръстовището, равноускорително, достигайки до двойната непрекъсната линия на [улица], намалил скоростта си на движение, след което завил наляво по пътните ленти към Околовръстен път. Мотоциклет „Х. Х.“, управляван от Г. П. И., се движил по [улица]в посока от Околовръстен път към [улица], в лява пътна лента, считано за посоката си на движение, в близост до двойната непрекъсната линия на [улица], със скорост по – висока от 45 км./ч., като при възприемане на завиващия наляво лек автомобил, мотоциклетистът предприел заобикалянето му отляво, навлизайки по този начин в лентата за насрещно движение (дясната), където и се ударил в предната част на лекия автомобил.
Л. И., съпруга на водача на мотоциклета, пътувала на задната седалка и вследствие на пътнотранспортното произшествие изпаднала на земята, получавайки неразместено счупване на дясна ключица, мозъчна контузия и дифузна аксонална увреда – пряка и непосредствена последица от произшествието.
Между водача на лекия автомобил и застрахователното дружество – ответник има сключен валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, със срок на действие временастъпването на увреждането
Към момента на сблъсъка между двете МПС скоростта на движение на мотоциклета е било 45 км./ч., а на лекия автомобил – 10 км./ч.. Водачът на лекия автомобил е могъл да види мотоциклета едва след пресичане на двойната непрекъсната линия на [улица], когато мотоциклетът е бил на около 30 – 31 метра. Пътното платно на [улица], на мястото на ПТП, е четирилентово – с по две ленти за всяка срещуположна посока на движение, разграничени с двойна непрекъсната линия, а Т-образното кръстовище с [улица]не е урегулирано нито с пътни знаци, нито със светофарна уредба. Въззивният съд приел, че след като кръстовището не е урегулирано с пътни знаци, двата пресичащи се пътя са равностойни. Следователно навлизането в кръстовището на лекия автомобил, след осигурено предимство от движещите се в десните пътни ленти автомобилиq и предприетата маневра „завой наляво“ по [улица]в посока към Околовръстен път, не съставляват виновно противоправно поведение по смисъла на Закона за движението по пътищата. Противоправно е единствено поведението на управляващия мотоциклета водач, който се е движил с несъобразена с натоварения трафик на движение на конкретното пътно платно скорост (над 45 км./ч.), в зоната на неурегулирано кръстовище, при почти спрели или движещи се с минимална скорост автомобили и който, за да продължи движението си с непроменена скорост, е навлязъл в лентата за насрещно движение, където се ударил в завиващия наляво, в собствената си лента на движение, лек автомобил, нарушавайки и правилото на чл. 48 ЗДвП. Според последното, на кръстовище на равнозначни пътища водачът на пътно превозно средство е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се намират или приближават от дясната му страна, какъвто се явява лекият автомобил, завиващ по [улица]спрямо движещия се по същата улица мотоциклет. В заключение, съдът е посочил, че щом не е осъществен елемент от кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – противоправно поведение, извършено виновно от лицето, сочено за деликвент, не е налице непозволено увреждане. Доколкото правото по чл. 226, ал. 1 КЗ е вторично спрямо деликтното право, невъзникването на последното изключва осъществяването на първото – предмет на предявения иск, който се явява неоснователен и като такъв е отхвърлен.
Изложението няма точно формулирани правни въпроси, както и ясно изложени съображения по допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Съдът, служебно, по пътя на уточнението, приема, че касаторът се обосновава с правните въпроси за тълкуване на понятието „равнозначни пътища“ по см. чл. 48 от Закона за движението по пътищата, както и трябва ли съдът да постанови решението си въз основа на установените и доказани обстоятелства.
Във връзка с първия материалноправен въпрос каторът сочи, че с недопускане на касационно обжалване по тълкуване на чл. 48 ЗДвП, ВКС би нарушил чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, с цел съдебната практика да бъде безпротиворечива. Съставът на ВКС намира, че страната се позовава на хипотезата, попадаща в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърдение, че съществува съдебна практика – задължителна или незадължителна, по приложение на чл. 48 ЗДвП, с разрешение по поставения правен въпрос, което противоречи на това, възприето от въззивния съд в обжалваното решение, няма; няма и посочване на подобни съдебни решения, поради което в случая няма обосновка за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК.
Правният въпрос е включен в предмета на делото и е от значение за постановения резултат, но не са налице допълнителните основания по чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 48 ЗДвП е ясна и не създава затруднения при прилагането – пътищата са равнозначни, щом няма пътни знаци, указващи нещо различно. Според касатора, [улица]е сигнализиран с пътни знаци, че е път с предимство, но подобен фактически извод не е направен от въззивния съд. Няма оплаквания, нито въпроси свързани с това фактическо заключение. От друга страна, в изложението касаторът се обосновава с това, че улица/ [улица]е много по-широк и е основна пътна артерия в [населено място], от което следвало, че е с предимство и няма как да е „равнозначен“ на [улица], което не съответства на точния смисъл на чл. 48 ЗДвП.
Вторият правен въпрос е свързан с приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и нито от съдържанието на касационната жалба, нито от изложението към нея, съдът може да установи какво твърди касаторът – че въззивният съд е дал тълкуване на разпоредбата, което противоречи на съществуваща съдебна практика – задължителна (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) или незадължителна (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), или че е нужно тълкуване на правната норма от ВКС, поради липса на съдебна практика, или поради необходимостта от промяна или изоставяне на съществуващата практика.
Независимо от това, следва да се посочи, че нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК е ясна и непротиворечива, не създава спор при тълкуването и практиката по прилагането й е константна и единна, като въззивният съд не е допуснал отклонение в тълкуването и прилагането на правната норма.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 832 лв., определено от съда на базата на чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 683/08.04.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 349/2016 г.
ОСЪЖДА Л. М. И. да заплати на [фирма], представлявано от изпълнителния директор А. П., сумата в размер на 832 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК направени в производството пред Върховен касационен съд за юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: