Определение №167 от 4.2.2014 по гр. дело №5944/5944 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 167

гр. София, 04.02. 2014 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5944 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Е. Б. срещу решение № 2822/16.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 13404/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него е обезсилено решение № ІІ-56-129/25.07.2012 г. по гр. дело № 51479/2011 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен, предявеният по реда на чл. 422 от ГПК от „А.” Л., регистринано в САЩ, срещу жалбоподателя, установителен иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД – за сумата 3 955 E., посочена като платена за изпълнение на поръчка – извършване на плащане на задължения на дружеството-ищец, като поради извършване на юридически действия от него е отпаднало основанието за държането на сумата от жалбоподателя; и въззивният съд е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът „А.” Л. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в самата касационна жалба, предвид и направеното уточнение на същата) от страна на касатора, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправен въпрос: дали при констатиране на различна правна квалификация на иска и на спора по делото въззивният съд трябва да обезсили първоинстанционното решение или да извърши сам квалификацията и да реши спора по същество. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
За да обезсили първоинстанционно решение и върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че районният съдия се е произнесъл, не съобразно твърденията в исковата молба, а съгласно съдържанието на доклада си по делото – по иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, какъвто не е предявен по реда на чл. 422 от ГПК по делото, като няма произнасяне по предявения с исковата молба по този ред, иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. В тази връзка СГС е посочил, че твърденията в исковата молба са за предоставяне на процесната сума на ответника-жалбоподател, не за осъществяване на конкретни цели на дружеството-ищец, а с оглед на заявена от касатора необходимост да заплаща разходи на дружеството, като след извършването на това плащане от касата на ищеца към ответника, практически се оказало излишно извършването на каквито и да било действия от страна на последния и заплащане на суми за дейността на ищеца, като между страните нямало и сключен договор за заем и те не били в трудови или други договорни правоотношения, поради което процесната сума е била получена без основание от ответника и той е следвало да я възстанови на дружеството, но той не сторил това. Въззивният съд е намерил и че противно на тези твърдения в исковата молба, в проекта за доклад, обявен впоследствие за окончателен, районният съд е приел, че претендираните от ищеца права произтичат от твърдения за предаване на процесната сума на касатора-ответник за плащане на задължения на ищцовото дружество, като след извършването на плащането от касата на последното към съответните кредитори е отпаднало основанието, въз основа на което ответникът е получил сумата, поради което същата подлежи на връщане. В мотивите към обжалваното решение е разяснено и че предмет на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, е установяване съществуване на правно отношение във връзка с получаване на нещо без основание от ответника, поради което той е длъжен да го върне, за разлика от иска по предл. 3 на първата норма – за връщане на нещо на отпаднало основание, т.е. – съществувало и отпаднало такова впоследствие. Прието е и че иск от категорията на последния не е предмет на делото – фактите са изложени в исковата молба от ищцовото дружество, като исканията му корелират с тях, и предвид обстоятелствата, от които произтичат претендираните от него права, правната квалификация на тези права е чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, а като е постановил диспозитив по иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД по реда на чл. 422 от ГПК, районният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Така постановеното и мотивирано въззивно решение на СГС е в противоречие с разясненията и задължителните указания по приложението на закона, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е постановено след подаването на касационната жалба по делото. Там е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. С това е възприето принципното становище, застъпвано и преди това в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, че при погрешна правна квалификация на иска, съдебното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, а не е недопустимо, поради което въззивната инстанция не следва да го обезсилва, а да реши правния спор по същество.
С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос: дали при констатиране на различна правна квалификация на иска и на спора по делото въззивният съд трябва да обезсили първоинстанционното решение или да извърши сам квалификацията и да реши спора по същество.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 154.71 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2822/16.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 13404/2012 г. на Софийския градски съд;
УКАЗВА на жалбоподателя Б. Е. Б. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 154.71 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top