2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 872
гр. София, 12 ноември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1850 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. П. В. и касационна жалба на ответника П. на Р. Б. (П….) срещу решение № 2651/19.12.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 3535/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред апелативния съд част от първоинстанционното решение № 3033/05.05.2017 г. по гр. дело № 11682/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. с ал. 1 от НК, по което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 795/2013 г. на Софийския районен съд (СРС), заедно със законната лихва, считано от 31.07.2015 г. до окончателното изплащане на главницата, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 7 000 лв. до присъдения от СГС размер от 20 000 лв., заедно със законната лихва върху тази разлика; в тежест на ответната П…. са възложени и разноски по делото.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната.
И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. И двете страни не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен процесуалноправен въпрос (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – винаги ли за доказването на обстоятелства, като пребиваване в Италия, пътувания до България за явяване в съдебни заседания и влошаване на отношенията с дългогодишна приятелка, е задължително събирането на писмени доказателства. Касаторът-ищец сочи, че били налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, без да излага каквито и да било съображения в тази насока. Поддържа също, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като сочи като очевидно неправилни изводи на САС, че свидетелските показания по делото за горните обстоятелства са декларативни като се припокриват с изложеното в исковата молба; както и че обвинението срещу ищеца било за леко престъпление, за което се предвиждало наказание „лишаване от свобода“ до три години, като ищецът изтъква, че това не е съобразено със санкционната част на чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице така наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения по делото иск за сумата 7 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 20 000 лв., въззивният съд е приел следното: Установил е, че на 30.05.2005 г. срещу ищеца е започнато полицейско производство за престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. с ал. 1 от НК – причиняване на средна телесна повреда, като му е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“, която на 11.08.2005 г. е била изменена в „подписка“; с присъда от 30.01.2014 г., влязла в сила на 31.07.2015 г., ищецът е признат за невиновен. Апелативният съд е приел, че предмет на разглеждане във въззивното производство е единствено въпросът, дали с оглед доказаните по делото, претърпени от ищеца неимуществени вреди, му се следва обезщетение в определения от първоинстанционния съд размер. Позовавайки се на т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., САС е изложил принципните съображения, че понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението; както и че конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ тези правно релевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Въззивният съд е споделил, приетото за установено от първоинстанционния съд, че в случая претърпените от ищеца неимуществени вреди са причинени от продължилото десет години наказателно производство, като те са се изразили в страх от несправедливо осъждане, дискомфорт в ежедневието, отдръпване от близки и приятели. Споделен е и изводът на първата инстанция, че в обхвата на вредите не следва да се включва, твърдяното от ищеца, разваляне на отношенията с приятелката му, тъй като по делото не е установена при пълно и главно доказване причинно-следствена връзка – че именно поради обвинението тези отношения са се влошили и двамата са се разделили. Апелативният съд е приел, че в случая ищецът е претърпял т.нар. „обичайни неимуществени вреди“, които съгласно съдебната практика не е необходимо да се доказват с формални доказателства, тъй като е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно прозивдство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Прието е и че наказателното преследване е било продължително и тази продължителност увеличава вредните последици за обвиняемия, в степен обаче, която е предмет на конкретна преценка, и която не може да намери изражение чрез увеличаване на обезщетението в геометрична прогресия. САС е приел, че повдигнатото срещу ищеца обвинение, е за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до три години, т.е. – не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Приел за установено също, че няма данни обвинението да е станало известно на неопределен кръг лица, извън кръга от приятели на ищеца, като разгласяването му не е по инициатива на ответната П…..; както и че няма данни да са настъпили негативни последици върху професионалното развитие на ищеца, като по делото не са налице доказателства, какво е работил той по време на наказателното производство и то да се е отразило на работата му, а са налице само голословни твърдения, че ищецът напуснал работа в Италия и се върнал в България – по делото липсват писмени доказателства (договор за работа, доказателства за придобити доходи в чужбина, документ за прекратяване на правоотношение с работодател), предвид които да се приемат за доказани по категоричен начин тези твърдения. В тази връзка съдът е приел, че показанията на разпитания по делото свидетел не доказват тези обстоятелства, тъй като изявленията му са декларативни и дословно преповтарят изложеното в исковата молба. Също в тази връзка е посочено, че липсват и доказателства, преди повдигането на обвинението ищецът да се е установил да живее в Италия под наем или в собствено жилище, от които да се направи извод, че именно поради обвинението, да му се е налагало да пътува от чужбина, за да се явява в съдебни заседания. С оглед на това, въззивният съд е намерил за необоснован извода на първата инстанция, че тези обстоятелства се установявали от свидетелските показания. САС е приел също, че за по-малкия интензитет на претърпените болки и страдания, от значение е и обстоятелството, че спрямо ищеца е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“, като мярката „парична гаранция“ е била наложена за кратък период – по-малко от три месеца, както и че спрямо ищеца не са били упражнени други мерки за процесуална принуда. На следващо място е прието, че по делото не се твърди, нито са представени доказателства, наказателното преследване да се е отразило на физическото здраве на ищеца, нито да са настъпили трайни увреждания на психическото му състояние, респ. – претърпените от него душевен дискомфорт и притеснения да са по-големи от обичайните в подобни случаи. В обобщение въззивният съд е приел, че всички тези обстоятелства и конкретното им проявление в случая обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение, в сравнение с присъденото от СГС. Също предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, въззивният състав е намерил за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съотвествие с общоприетия критерий за справедливост, сумата 7 000 лв., като при определянето на този размер съдът е отчел и факта, че самото осъждане на ответната П…. има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, САС е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно-релевантни за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Това е направено в пълно съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава на ВС и ВКС, намерила израз в сочените от ответната ПРБ – ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и посочените от ответника, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Същото е прието и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Предвид съобразяването на последното – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по формулираните от ответната ПРБ правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената (включително задължителна) практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не е налице наведеното от ответника допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от ответника, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не са налице и наведените от ищеца основания за допускане на касационното обжалване.
И. в изложението на ищеца процесуалноправен въпрос, включително и след уточнението му от съда (винаги ли за доказването на обстоятелства, като пребиваване в Италия, пътувания до България за явяване в съдебни заседания и влошаване на отношенията с дългогодишна приятелка, е задължително събирането на писмени доказателства), нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито е от значение за изхода на правния спор по делото, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което допълнително основание за допускане на касационното обжалване е посочено напълно бланкетно от страна на ищеца – без излагането на каквато и да било аргументация в тази насока. По подобни процесуалноправни въпроси е налице трайно установена съдебна практика, включително такава на ВКС, съгласно която за доказването на такива обстоятелства (пребиваване и пътувания в чужбина и обратно, влошаване на приятелски отношения) не е „задължително събирането на писмени доказателства“ (каквато е буквалната постановка на въпроса в изложението на ищеца), а такива обстоятелства могат да се доказват с всички допустими по ГПК доказателствени средства, включително – с показания на свидетели, тъй като не е налице никоя от хипотезите на чл. 164, ал. 1 от ГПК, като съдът преценява достоверността на свидетелските показания по свое вътрешно убеждение – предвид съвкупната им преценка с останалите събрани доказателства по делото и установените по него обстоятелства. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд също не е приел, че за доказването на посочените във въпроса обстоятелства е „задължително събирането на писмени доказателства“, а предвид липсата по делото на писмени доказателства за тези обстоятелства, твърдяни в исковата молба, както и предвид декларативното и дословно преповтаряне на тези твърдения от свидетеля, е приел, че не кредитира показанията му относно тези обстоятелства. С оглед изложеното, нито е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по разглеждания процесуалноправен въпрос (в този смисъл са и т. 1 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито е налице твърдяната от ищеца очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, на горния извод на въззивния съд.
Последната хипотеза – „очевидна неправилност“, не е налице и по отношение на извода на въззивния съд, че престъплението по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. с ал. 1 от НК, за което е било повдигнато обвинението срещу ищеца, не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Това е така, защото първоначалната редакция на чл. 129 от НК, действала към момента на повдигането на обвинението срещу ищеца през 2005 г., предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 5 години, като едва с изменението в ДВ, бр. 26/2010 г. се предвижда – до 6 години, но съгласно чл. 2, ал. 2 от НК се прилага най-благоприятният за дееца закон.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2651/19.12.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 3535/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: