2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
гр. София, 17.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6064 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. А. А. срещу решение № II-29/24.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 234/2015 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 2408/15.12.2014 г. по гр. дело № 9351/2012 г. на Бургаския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу В. – [населено място], осъдителни искове за заплащане на сумата 5 292.86 лв. – сборна главница, представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.09.2009 г. – 01.11.2011 г., в общ размер 1 144 часа или 143 дни, както и на сумата 1 242.25 лв. – сборна мораторна лихва върху всяко месечно вземане за извънреден труд за периода, считано от първо число на месеца, следващ месеца, през който е следвало да бъде изплатено съответното възнаграждение до 14.11.2012 г., като в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното В. – [населено място], не е подало отговор на жалбата в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, уточнени и конкретизирани от съда (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: 1) следва ли при действието на новия ЗОВСРБ (обн. ДВ, бр. 35/12.05.2009 г.), времето при полагане на 24-часови дежурства да се тълкува като работа при условия на удължено служебно време, а не като извънреден труд (както при действието на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ, отм.), въпреки изричната разпоредба на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, с която е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време; и 2) следва ли договорът за военна служба да е прекратен, за да възникне право на парично възнаграждение за положен от военнослужещ извънреден труд при действието на новия ЗОВСРБ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези два правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с влезлите в сила, решение от 13.12.2013 г. по гр. дело № 41310/2012 г. на Софийския районен съд (СРС) и решение № 786/05.02.2014 г. по възз. гр. дело № 14473/2013 г. на Софийския градски съд (СГС).
За да постанови решението си в обжалваната му част, БОС е приел за установено, че от 1990 г. касаторът-ищец е военнослужещ, като понастоящем продължава да изпълнява служебните си задължения в ответното по делото военно формирование на МО. Приел е и че отношенията между страните по повод процесната претенция на касатора за неизплатено възнаграждение за положен от него извънреден труд – фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време, за процесния период 01.09.2009 г. – 01.11.2011 г. се уреждат изцяло от новия ЗОВСРБ (обн., ДВ, бр. 35/12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г.). След като е цитирал разпоредбите на чл. 194, ал. 1-3 от ЗОВСРБ, въззивният съд е приел, че действащата правна уредба не съдържа нарочно легално определение на понятието „извънреден труд“, като в чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ е предвидено заплащането на допълнително възнаграждение за „носене на дежурства“ от кадровите военнослужещи, когато те излязат „извън установеното служебно време“, а в чл. 195 от ЗОВСРБ, – че максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да надвишава 24 часа за деня, а общо за един месец – 168 часа, и времето на такова дежурство се счита за служебно време. Въззивният съд е приел и че при превишаване на удълженото служебно време по ал. 2 на чл. 194 от ЗОВСРБ, прослуженото време се заплаща на военнослужещия като „допълнително възнаграждение“ по смисъла на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, тоест уредени са случаи за обезщетения аналогични на понятието „извънреден труд“. Същевременно съдът е приел, че анализът на разпоредбите сочи, че удълженото служебно време до 12 часа и това при 24-часовите дежурства не е „извънреден труд“ по смисъла на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд изложил и съображения, че както в действалото до 2009 г. законодателство, така и по време на действието на настоящото такова няма изрична правна уредба на хипотезата за положен труд, надхвърлящ нормалната определена от закона продължителност, до увеличената такава на служебното време, който не е компенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договора за кадрова военна служба, и който в същност не представлява „извънреден труд“, защото е в рамките на носените наряди и дежурства по график, а не ги надхвърля. Окръжният съд е приел, че е налице законова непълнота за уредбата на отношенията, която може да се преодолее само чрез нормативни разпоредби, уреждащи подобни случаи, каквато е тази по чл. 136а от КТ, при съобразяване на чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Прието е и че тази разпоредба от КТ предвижда задължение на работодателя да компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване в един последващ период – в срок до четири месеца за всеки удължен работен ден, а когато това не се случи в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще компенсира предходното удължаване на работното си време, нужно е само да уведоми за това работодателя си писмено, поне две седмици предварително. Изтъкнато е и че в ал. 5 на чл. 136а от КТ изрично е посочено, че само при прекратяване на служебното правоотношение, преди разликата до нормалната продължителност на работното време да е била компенсирана, тя се заплаща „като извънреден труд“. Въззивната инстанция е приела и че претендираните от касатора-ищеца процесни вземания се основават на липсата на компенсации за изслуженото от него удължено служебно време по дежурства и наряди по график, но всъщност липсва законова обосновка те да му бъдат компенсирани парично, освен при прекратяване на служебното правоотношение с работодателя. С оглед на това и предвид обстоятелството, че ищецът продължава да е в служебни правоотношения с ответната страна, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че понастоящем процесната сума не е дължима съгласно приложимата нормативна уредба. В тази връзка са изложени и съображения, че по делото няма твърдения, нито се ангажират доказателства, ищецът да е поискал от работодателя си ползването на следващата му се за удълженото служебно време като компенсация, почивка, както и че парично обезщетение от работодателя се дължи само ако служителят е поискал компенсация с почивки, тя не му е била дадена и това не се е осъществило към момента на прекратяване на служебното правоотношение между страните; едва тогава възниква правото на военнослужещия да получи парично овъзмездяване на изслуженото в повече служебно време, за което не е бил компенсиран с почивка.
От друга страна, с посочените и представени (в преписи) към изложението на жалбоподателя, влезли в сила, решение от 13.12.2013 г. по гр. дело № 41310/2012 г. на СРС и решение № 786/05.02.2014 г. по възз. гр. дело № 14473/2013 г. на СГС, двата поставени от касатора материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ (обн., ДВ, бр. 35/12.05.2009 г.) са разрешени различно.
В първото от тези решения е прието, че в периода след влизане в сила на този нов ЗОВСРБ, същият вече изрично не предвижда компенсация с намалено работно време и присъждане на допълнително възнаграждение при полагане на труд при увеличено работно време и при извънреден труд извън това време. В тази връзка също са цитирани разпоредбите на чл. 194, ал. 1-3, чл. 214, ал. 1, т. 3, чл. 195 и чл. 196 от ЗОВСРБ. С оглед на това и въз основа на експертното заключението по това дело, съдът е приел за установено, че на ищеца е дължима сума, определена от вещото лице като разлика между фактическата продължителност на служебното време и нормативно определената продължителност на служебното време, като са приспаднати компенсации и заплатен извънреден труд. По тези съображения, с това влязло в сила решение (диспозитива на същото), на основание чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) и чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 и чл. 195 от ЗОВСРБ е уважена претенция за периода месец май 2009 г. – месец ноември 2011 г., за присъждане на парична сума, представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение за общо положен труд при превишаване общата увеличена продължителност на служебното време – извънреден труд, при превишаване нормалната продължителност на служебното време, но в рамките на удълженото такова.
С другото влязло в сила решение – решение № 786/05.02.2014 г. по възз. гр. дело № 14473/2013 г. на СГС, също са уважени претенции за процесен период при действието на новия ЗОВСРБ (обн., ДВ, бр. 35/12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г.), като в мотивите си съдът, след като е цитирал разпоредбите на чл. 194, ал. 1-3 и чл. 214, ал. 1, т. 3 от същия ЗОВСРБ, е приел, че за разлика от отменения ЗОВСРБ, за да възникне право на парично възнаграждение за положения от военнослужещия извънреден труд, при действието на новия ЗОВСРБ не се изисква договорът за кадрова военна служба да е прекратен.
От изложеното е видно, че съдилищата са дали различни, противоречиви разрешения на двата изведени от касатора правни въпроса, т.е. – налице е наведеното от него допълнително основание за допускане на касационно то обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по двата материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, а именно: 1) следва ли при действието на новия ЗОВСРБ (обн. ДВ, бр. 35/12.05.2009 г.), времето при полагане на 24-часови дежурства да се тълкува като работа при условия на удължено служебно време, а не като извънреден труд (както при действието на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ, отм.), въпреки изричната разпоредба на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, с която е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време; и 2) следва ли договорът за военна служба да е прекратен, за да възникне право на парично възнаграждение за положен от военнослужещ извънреден труд при действието на новия ЗОВСРБ.
Жалбоподателят не дължи внасяне на държавна такса, съгласно т. 23 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № II-29/24.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 234/2015 г. на Б. окръжен съд – в обжалваната част, с която са отхвърлени, предявените от Я. А. А. срещу В. – [населено място], осъдителни искове за заплащане на сумата 5 292.86 лв. – сборна главница, представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.09.2009 г. – 01.11.2011 г., в общ размер 1 144 часа или 143 дни, както и на сумата 1 242.25 лв. – сборна мораторна лихва върху всяко месечно вземане за извънреден труд за периода, считано от първо число на месеца, следващ месеца, през който е следвало да бъде изплатено съответното възнаграждение до 14.11.2012 г., и относно разноските по делото;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.