О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
София, 25.02.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5933 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба на Г… при М. (ГД „ПБЗН” на МВР), срещу въззивно решение № 149 от 03.07.2014 г. на Кърджалийски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 114/2014 г.
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касация Т. Б. Н., чрез адвокат Б. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна. ; претендира присъждане на разноски за касационното производство по делото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По основанията за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като отменил решение № 130 от 05.02.2014 г. на Кърджалийски районен съд по гр. д. № 1572/2013 г. в частта му, с която е отхвърлен предявения от Т. Б. Н. против ГД „ПБЗН” на МВР иск за заплащане на обезщетение с правно основание чл. 252, ал. 1 ЗМВР от 2006 г. (сега – отменен) до размера на сумата от 6 950 лева, е уважил иска и е осъдил жалбоподателя да заплати на ищцата същата сумата, представляваща обезщетение в размер на 6 месечни възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.09.2013 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че ищцата е прослужила претендираните от нея 6 години по силата на служебно правоотношение по ЗДСл през периода от 01.05.2004 г. до 28.12.2009 г., в рамките на праводателя М., а за периода от 28.12.2009 г. до 27.09.2010 г. по силата на правоотношение по ЗМВР, в рамките на правоприемника М. Установил е, че за периода от 01.05.2004 г. до 28.12.2009 г. Т. Б. Н. е заемала длъжността „Главен инспектор по подготовка на ОУСН“ с ранг III – младши в отдел „Планиране и превантивен контрол“ в ТД „Гражданска защита“ -област Кърджали в Г. към М, а за периода от 28.12.2009г. до 27.09.2010г. по ЗМВР, – длъжността инспектор по ГЗ IV степен в Областно управление „Г.към Г.., категория „Г“ – III степен. Със заповед на М.. от 27.09.2010г., на основание чл.245, ал.1 т.1 от ЗМВР – при навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години, служебното правоотношение с нея е прекратено, считано от датата на издаване на заповедта. Съдът е приел, че служителят, при прекратяване на служебното правоотношение, има прослужени години при ответника или при ведомствата, изброени в чл. 253 ЗМВР. За да достигне до решаващия си извод по делото, че на ищцата се дължи обезщетение по чл. 252, ал. 1 ЗМВР в размер на общо 6 месечни възнаграждения, т.е. – за всичките прослужени от нея 6 години в системата на гражданска защита, въззивният съд е приел, че е налице правоприемство по смисъла на чл.123, ал.1 КТ в хипотезата на §63 от ПЗР на ЗИДЗМВР, което да обуславя правото на обезщетение по реда и при условията на чл. 252 ЗМВР.
В изложението към касационната жалба като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са поставени следните материалноправни въпроси: може ли, по силата на §64 и §63 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г., в сила от 25.12.2009 г.), да се приравнява трудовият и служебният стаж на служителите от закритото М. служебен по смисъла на ЗМВР и да се обоснове получаването на обезщетение по чл. 252, ал. 1 ЗМВР за прослужените години, в системата на гражданска защита; има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно – във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР. По отношение на първия материалноправен въпрос, касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд противоречи на задължителна съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК), както и се установява противоречивото му разрешаване от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), а също така произнасянето е необходимо с оглед точното приложене на закона, както и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По отношение на втория материалноправен въпрос се поддържа само допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият от повдигнатите правни въпроси е неотносим към постановеното от съда, защото по делото е прието за установено, че Т. Н. е била само в служебно правотоношение по ЗДСл, както с М.., така и с правоприемника – М.
Вторият материалноправен въпрос е във връзка с приетото от съда, че правата и задълженията на насрещните страни по служебното правоотношение на Т. Н. с МИС са прехвърлени на новия работодател – МВР, без прекратяване на правоотношението. Тези съображения на въззивния съд са обуславящи за крайния резултат по иска, но не са налице допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съществувалото противоречие по тълкуването на §64 и §63 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г., в сила от 25.12.2009 г.) е преодоляно с постановяване на Тълкувателно решение № 10/2014 г. по т.д. № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС, според което законово възложените функции и задачи на закритото МИС, осъществявани чрез неговата структура Г.., са преминали и се изпълняват от МВР, чрез неговата Г.., по-късно Г. Налице е пълно универсално правоприемство на работодателя по смисъла на чл.123 ал.1 т.7 КТ в хипотезата на § 63 ПЗР ЗИД ЗМВР /обн. ДВ бр. 93/ 24. 11. 2009 г., отм. /, при което правоотношенията със служителите на МИС не се прекратяват, а се запазват.
В заключение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касаторът следва да заплати сторените от насрещната страна съдебноделоводни разноски за производството пред Върховен касационен съд – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие от 23.09.2014 г.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 149 от 03.07.2014 г. на Кърджалийски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 114/2014 г.
ОСЪЖДА Г..при М. (ГД „ПБЗН” на МВР) да заплати на Т. Б. Н. направените за касационното производство разноски в размер на 750 (седемстотин и петдесет) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: