О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1064
София,28.07. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1800 по описа за 2010 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. М. чрез адв. И. Г. срещу въззивно решение № V-106/23.07.2010 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1019/2010 г. от съд.
Излага доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост.
Насрещната страна [фирма], [населено място] не е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Касационната жалба е подадена на 10.09.2010 г. при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията преди изм. ДВ бр. 100/2010 г., поради което от значение е обжалваемият интерес, който в случая е над 1000 лв.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение, като е потвърдено това на първостепенния Бургаски районен съд, Т. М. е осъден да заплати на [фирма], [населено място] 2 400 лв., преведени му от сметката на дружеството без основание.
Установено е, че Т. М. в качеството си на частен съдебен изпълнител е направил запор върху банкова сметка на търговското дружество, което е било длъжник по негово изпълнително дело № 20077070400044. Сумата, обаче е събрана като дължима от [фирма], Бургас на друг частен съдебен изпълнител – Г. М. за разноски по другото изпълнително дело. Частният съдебен изпълнител Г. М. е водил изпълнително дело № 20087030340021, по което [фирма], [населено място] е било взискател, но не е възлагал на Т. М. да събира суми, нито Т. М. му е превел получените 2 400 лв., а подобна сума не е събирана, нито се дължи по воденото от него изпълнително дело № 20077070400044.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросът дали длъжникът по изпълнителното производство може „неограничено да инициира каквито счете за необходимо искове по общия исков ред” е значим, но първо даденото от Бургаският окръжен съд разрешение е преиначено от касатора, а от друга страна не противоречи на представеното решение на Върховния касационен съд по гр.д. № 920/2009 г.
В обжалваното решение съдът е направил цялостен анализ на хипотезите на чл. 435, ал. 2 ГПК, чл. 439 и чл. 441 ГПК и е достигнал до извода, че търговското дружество-ищец не е имало възможност да се защити по някой от специално уредените правни способи – Т. М. е получил превода като изпълнение по изпълнително дело на друг частен съдебен изпълнител, така, че страната не е могла да обжалва действията му по нито едно от двете изпълнителни дела. Сумата, също така, не е била събрана в полза на взискател, а в полза на частния съдебен изпълнител, така че искът не е и по чл. 441 ГПК. Не е налице и спор относно изпълнението по издадения срещу дружеството изпълнителен лист, така че няма основание да се води иск по чл. 439 ГПК.
Не е вярно, също така, че разрешението на Бургаския окръжен съд противоречи на приложеното съдебно решение на Върховния касационен съд, което е по чл. 74 ЗЧСИ. Спорът не е идентичен с настоящия, а и в никакъв случай не е в подкрепа на тезата на касатора, че по настоящото дело страната е трябвало иска отмяна на действието на частния съдебен изпълнител по реда на обжалването му в изпълнителното производство.
Въпросът дали може да се предяви иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, след като страната разполага с друго средство за защита – оспорване действията на съдия изпълнителя по чл. 435 ГПК не е значим, защото както стана ясно, въззивният съд е приел, че в случая този ред е неприложим. Несъгласието с правния извод на въззивната инстанция е оплакване за неправилност, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице и противоречие с ПП 1/28.05.1970 г. относно указанията кога е допустима защитата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
При това, въззивният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт, а той е постановен по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Вярно е, че в мотивите си Бургаският окръжен съд е посочил, че правилната квалификация на претенцията е чл. 59, ал. 1 ЗЗД, но не е изменил първоинстанционното решение в диспозитива, който формира силата на присъдено нещо. Позоваването на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е довело и до промяна в разглеждания от съда спор, нито в релевантните за спора обстоятелства, фактическите изводи и правни заключения.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № V-106/23.07.2010 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1019/2010 г. от съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: