О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
София, 30.06. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и единадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
ч. гр.дело N 312 /2011 г.:
Производство по чл. 274,ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на П. И. Х. срещу определение от 24.11.2010 г., постановено по частно гр.д. № 1106 /2010 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., І с-в., с което е потвърдено определение от 06.08.2010 г. по гр.д. № 38 /2009 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на П. Х. (по чл.248,ал.1 ГПК) за отмяна на определение, в частта, с която П. Х. е осъден да заплати държавна такса в размер на 8,058 лева и 1,237 лева разноски по прехвърляне на недвижим имот, предмет на спора, както и е отхвърлено искането му за осъждане на ответниците да му заплатят 2,020 лева разноски.
Жалбоподателят твърди, че определението е недопустимо, тъй като първоинстанционното определение е постановено едва с решението на съда, когато отговорност за невнесената държавна такса съгласно чл.129,ал.6 ГПК следвало да понесе виновното длъжностно лице, евентуално, че е и неправилно, т.к. цената на иска по чл.19,ал.3 ЗЗД съгласно чл.71,ал.2 ЗЗД и чл.69,ал.1,т.2 ГПК се определя върху 1 /4 от данъчната оценка, съдът е следвало да съобрази, че преди разделянето на двата иска по чл.135 и по чл19,ал.3 ЗЗД ищецът П. Х. е внесъл пълната дължима държавна такса в размер на 4,029 лева – таксите по двата иска са равни, защото предметът е идентичен. Жалбоподателят иска обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни К. Т. и М. Т. не изразяват становище (по частта на жалбата относно осъждането им за разноски, която ги засяга).
Мотиви на обжалваното определение :
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК, е правилно, т.к. при постановяване на решението си, с което е уважил иска по чл.19,ал.3 ЗЗД, съдът е установил, че ищецът не е внесъл държавната такса в пълен размер, при приложение на чл.69,ал.1,т.4 вр. т.2 ГПК тя следва да бъде определена в размер на 4 % върху цената на иска върху данъчна оценка в размер на 201,431.20 лева (по-голяма от продажната цена в размер на 200,000 лева), равно на 8,058 лева; ищецът е внесъл 4,029 лева държавна такса, която е по иска по чл.135 ЗЗД, който е разделен и разгледан в отделно производство; ищецът следва да заплати и държавна такса по прехвърлянето на имота по т.8 от Тарифата по ЗННД върху данъчната оценка – в размер на 1,237.66 лева и тъй като ищецът не е внесъл държавна такса, то искането му са осъждането на ответниците да му заплатят 2,020 лева разноски за нея е неоснователно.
По допускане на касационно обжалване :
Относно оплакването за недопустимост жалбоподателят извежда въпроса за недопустимото определяне на държавна такса едва с решението на първоинстанционния съд по делото, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 125 /10.03.2009 г. по гр.д. № 62 /2009 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 426 /09.10.2008 г. по гр.д. № 915 /2008 г. на ОС Велико Търново.
Въпросът не е обуславящ, защото твърденият порок няма значение за допустимостта на обжалваното въззивно определение (твърдението се отнася до първоинстанционното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК). За пълнота следва да се отбележи и че първоинстанционният съд го е разрешил съобразно разпоредбата на чл.77 ГПК (чл.60 от ГПК от 1952 г. (отм.)) и трайно установената съдебна практика за това, че при постановяване на решението съдът следва да осъди страните за съдебните такси и деловодни разноски, за които страните са останали задължени, както и че обжалваното определение не е постановено в противоречие с посочените от жалбоподателя определение № 125 /10.03.2009 г. по гр.д. № 62 /2009 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 426 /09.10.2008 г. по гр.д. № 915 /2008 г. на ОС Велико Търново, в които не е възприето посоченото от жалбоподателя разрешение, че е недопустимо осъждане то с решението на страните да заплатят дължимите деловодни разноски.
Изведеният въпрос за начина на определяне на държавната такса по иска чл.19,ал.3 ЗЗД – по приложението на чл.71,ал.2 ЗЗД и чл.69,ал.1,т.4 ГПК – дали таксата по исковете по чл.19,ал.3 ЗЗД е в размер на 1 /4 от данъчната оценка, е обуславящ, но е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, която приема, че исковете по чл.69,ал.1,т.4 ГПК са облигационни – за упражняване на потестативно право да бъде обявен за окончателен сключен между страните договор, и са различни от тези по чл.69,ал.1,т.2 ГПК, поради което са и уредени отделно. За пълнота следва да с отбележи, че този въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото определение № 157 /17.03.2010 г. по гр.д. № 26 /2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., и решение № 1003 /05.06.2009 г. по гр.д. № 3550 /2008 г. на Пловдивския ОС (постановено между същите страните, с което е уважен иск на частния жалбоподател срещу насрещните страни по това производство с правно основание чл.135 ЗЗД), в които не е обсъждани искове по чл.19,ал.3 ЗЗД, нито начина за определяне на държавните такси по тях.
Поради изложеното не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора частният жалбоподател няма право на разноски, насрещните страни не претендират разноски, нито са доказали, че са направили такива, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното настоящият състав
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ определение от 24.11.2010 г., постановено по частно гр.д. № 1106 /2010 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., І с-в.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.