Определение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5
1077_11_opr288_zodov.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
С., 30.03. 2012 година
Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесет февруари две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1077 /2011 г.: и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по гр.д. № 282 /2011 г. на Пловдивски апелативен съд срещу решение от 15.04.2011 г. по делото, с което е потвърдено решение от 03.01.2011 г. по гр.д. № 1033 / 2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати на Д. Н. Р. на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ сумата 7,000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на задържане под стража и обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство е прекратено, ведно със законната лихва от 04.03.2008 г., от които 2,000 лева за ограничаване на правото му на придвижване и на контакти, в т.ч. и наложената му забрана да напуска Р. България, 2,000 лева за изпитан срам и неудобство пред близки и познати, депресиране и избягване на контакти с други хора, 3,000 лева за психични болки и страдания от загубата на семейството му и спортната му кариера, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер 45,000 лева..
Апелативна прокуратура – [населено място] обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати на Д. Н. Р. сумата 7,000 лева обезщетение за неимуществени вреди и разноски.
Д. Н. Р. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер.
И двете страни твърдят, че решението е неправилно в съответната част – че е завишен, съответно занижен размерът на присъденото обезщетение в резултат на нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, излагат основания за това, както и представят изложение на основания за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира следното:
Жалбите са допустими, тъй като е обжалвано въззивно решение, искът е оценяем и цената му е над 5,000 лева.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил доказателствата за обстоятелствата, които имат значение за основателността на иска (незаконни действия, вреда, причинна връзка) и за размера на дължимото обезщетение, което е съобразено с личността на пострадалия и действително претърпените от него неимуществени вреди с оглед на възрастта му, професията му и социалния му статус, както и с действителните последици върху живота, социалната и професионалната му дейност, съдът е изложил мотиви за това, че не е доказано наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и задържане под стража на ищеца и прекратяването на брака му, тъй като фактическата раздяла е настъпила значително преди задържането на ищеца под стража, за неоснователността на довода за прекратената му спортна кариера в резултат от наказателното производство – т.к. членството му в спортен клуб в [населено място] е след отмяна на задържането под стража и към настоящия момент съществува разрешение да се състезава, за неоснователността на твърдяното от ищеца нарушение на осигурителните му права и относно възможността му да посещава Р. Германия – съдът е приел, че липсват каквито и да е доказателства ищецът да е предприел действия за отмяна на заповедта за напускане пределите н Р. България, в допълнение към своите мотиви въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК.
Прокуратурата извежда процесуално-правен въпрос, уточнен от съда : дали по отношение на задължението на въззивния съд по чл.236,ал.2 ГПК в мотивите си да обсъди всички доказателства по делото е допуснато противоречие с т.19 на ТР 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС, с което е предвидено, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. При извеждането на въпроса не се сочат необсъдени доказателства, нито в какво се е отразила проверяваща, а не решаваща правораздавателна дейност. Така въпросът представлява по-скоро общо оплакване за допуснати процесуални нарушения, каквото не следва да с разглежда в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Апелативният съд е обсъдил доказателствата за релевантните факти и е изложил решаващи мотиви относно основателността на иска и размера на обезщетението, поради което въпросът не е обуславящ.
Доколкото съдът е приложил и правилото на чл.272 ГПК, следва да се добави и следното разрешението, което се намира в т.4 на ТР № 1 /04.01.2001 г. по някои въпроси на въззивното производство, че въззивният съд трябва да направи самостоятелните си изводи по съществото на спора, без да се съобразява с решаващата дейност на първата инстанция, и разрешението в т.19 на същото тълкувателно решение, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, се отнасят до уредбата на въззивното производство в ГПК от 1952 г. (отм.), спорът е разрешен от въззивния съд при приложение на ГПК от 2007 г., в който има нова уредба на въззивното производство, в която с разпоредбата на чл.272 ГПК изрично е предвидена процесуална възможност за въззивния съд при упражняване на правомощията му по чл.269 ГПК, когато потвърждава първоинстанционното решение (намира за неоснователни доводите за неправилност) при мотивиране на решението си да препраща към мотивите на първоинстанционния съд , т.е. към неговите фактически и правни изводи, когато ги намира за правилни. Препратката е способ за мотивиране чрез потвърждаване на вече изложените изводи. Следователно разрешенията, които изискват повторното отразяване на всеки фактически и правен извод на първоинстанционния съд, са изгубили значение при действието на ГПК от 2007 г..
Прокуратурата извежда и материално-правния въпрос : дали апелативният съд не се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 /1968, т.11 и практиката на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД (обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост), като е определил размера на обезщетението в завишен размер и като не го е намалил поради съпричиняване съгласно чл.5 ЗОДОВ в сравнение с посочените решения № 1599 /2005 по гр. д. 876 /2004 г., на ВКС, ІV г.о. и № 48 /2004 по гр. д. 2041 /2002 г., на ВКС, ІV г.о. Отново въпросите не са свързани с отделно по вид обстоятелство и значението му за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди или за извод за съпричиняване.
Първият въпрос се свежда до това кои неимуществени вреди подлежат на обезщетение и кои факти са релевантни при определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди.
Приетото от въззивния съд по отношение на първия въпрос е в съответствие с правилото на чл.4 ЗОДОВ, че всички неимуществени вреди подлежат на обезщетение и приетото с т.11 ТР 3 /2005 на ОСГК на ВКС разрешение, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално, с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Приетото от въззивния съд по отношение на първия въпрос е в съответствие и с приетото в т. ІІ на ППВС № 4 /1968 г.., че понятието справедливост е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, такива могат да бъдат: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви морални страдания са причинени, както и редица други обстоятелства (изброяването не е изчерпателно), които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В този смисъл е и приетото с посоченото Решение № 1599 /2005 по гр. д. 876 /2004 г., на ВКС, ІV г.о., с което въззивното решение е в съответствие, а не в противоречие.
Не са сочени, нито установени факти на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, а за фактите, за които е обвинен, в съответствие с т.7 на ТР № 3 /2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че не са доказани и следователно не са извършени, поради което не представляват съпричиняване и въпросът за съпричиняването не е обуславящ.
Приетото от въззивния съд не е в противоречие с посочените от Прокуратурата две решения на ВКС, т.к. не се обосновава и не се открива сходства във фактическата обстановка с тях и същевременно определени в различен размер обезщетения; същевременно приетото е в съответствие, доколкото в обжалваното и посочените две решения са обсъдени фактите, от значение за спора и вредите са индивидуално определени:
В решение № 48 /2004 по гр. д. 2041 /2002 г., на ВКС, ІV г.о. обезщетението е присъдено за друго по вид обвинение – за длъжностно престъпление по чл.387 и унищожаване и повреждане по чл.216 НК – злоупотреба със служебно положение и власт, създаване на обстановка на психоза и страх и уронване на престиж на службата и причиняване на имотна вреда по друго време – 1996 г., за което е проведено наказателно производство по друго време – от 1997 г. до 1999 г.,;
В решение № 1599 /2005 по гр. д. 876 /2004 г., на ВКС, ІV г.о. обезщетението е присъдено за обвинение по чл.261 вр. 262 НК – измама, за наказателно производство от 1988 г. до 2,000 г., в което не е приложена мярка задържане под стража, но и в този случай обезщетението е в размер на 5,000 лева.
Тъй като по изведените от Прокуратурата въпроси има установена практика и въззивният съд не ги разрешени в противоречие с нея, нито се обосновават доводи за това, че правните норми са неясни, непълни, или противоречиви или, че практиката по приложението им е създадена в резултат на неточно тълкуване или се нуждае от осъвременяване с оглед изменения в законодателството и обществените условия, въпросите не представляват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ищецът Д. Н. Р. също извежда материалноправния въпрос : дали не са нарушени указанията на ППВС № 4 /1968 г., т.11 относно критерия за справедливост при прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и по-конкретно : дали съдът не следвало да прецени афектационната стойност на вредите (не казва кои) и възрастта му в резултат на което да определи по-висок размер на обезщетението.
Въпросът за значението на възрастта е обуславящ, в останалата част не е уточнен, но съдът е взел предвид всички наведени като основание на иска факти, включително тези от значение за размера на обезщетението и е съобразил относително високия размер на обезщетението с младата възраст на ищеца.
Ищецът представя съдебно решение на № 990 / 07.11.2008 г. по гр.д. № 3533 /2007 г. на І г.о. на ВКС и решения от 22.12.2006 г. по т.д. № 760 /2006 г. на Пловдивския апелативен съд, от 14.12.2005 г. по възз. гр.д. № 558 /2005 г. на Великотърновския апелативен съд и от 11.04.2005 г. по гр.д. № 967/ 205г. на Шуменския окръжен съд, в което е отбелязано, че подлежат на обжалване и няма данни да са влезли в сила, поради което съгласно приетото с т.3 на ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС противоречието с такива решения не може да представлява основание за допускане на касационно обжалване.
С посоченото решение на ВКС е потвърдено решение, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10,000 лева, но за вреди от различно обвинение – по чл.282 НК, наказателното производство по което е продължило много по-дълго – около 5 г. и 6 месеца и е довело до функционални изменения на психичното здраве на ищеца, поради което няма сходство в случаите, за да бъде съпоставян размерът на обезщетенията.
Поради изложеното настоящият състав намира, че изведените в тази жалба въпроси не представляват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
С оглед изхода от това производство страните нямат право на разноски и разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 15.04.2011 г. по въззивно гр.д. № 282 /2011 г. на Пловдивски апелативен съд, г.о…
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.