О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1289
С., 11.10. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 396 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] чрез адв. М. Г. Ц. срещу въззивно решение от 20.12.2010. г. на Монтанския окръжен съд, постановено по гр.д. № 327/2010 г.
Насрещната страна Е. П. Г. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение, като е потвърдено това на първостепенния съд, са уважени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Съдът приел, че заповедта за дисциплинарно уволнение е незаконосъобразна, възстановил е работника на заеманата преди това длъжност и е присъдил обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ.
В изложението е поставен правният въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 195, ал. 3 КТ, регламентираща начина на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение на работника или служителя.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 КТ за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос е обуславящ за изхода на делото, но същият не е разрешаван противоречиво.
В Р-1009-2009-ІІ ГО е изяснено, че когато лицето отсъства и е невъзможно да му бъде връчена лично заповедта за дисциплинарно уволнение, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка. В Р-283-2010-ІІІ ГО е допълнено, че в този случай връчването е редовно и, когато се извърши чрез друго лице по правилата уредени в ГПК и съобразно специалния Закон за пощенските услуги.
В обжалваното решение не е възприето нещо различно по тълкуването на чл. 193 КТ – съдът не е изключил подобен начин на връчване на заповедта за уволнение, но не е намерил основание да приеме, че в случая има надлежно връчване по пощата.
Въпросът в изложението по приложението на чл. 193, ал. 3 КТ е натоварен от касатора с допълнителни пояснения – „за началото на срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, когато заповедта не може да се връчи по вина на работника, който не е открит на посочения от него адрес и не се явява на работа в продължение на повече от година, като по този начин поставя работодателя си в невъзможност да изпълни задълженията си да връчи заповедта”. Такива обстоятелства не са установени от въззивния съд. Твърдението за наличие на такова поведение от страна на работника и съответно за усложнения при връчване на заповедта за уволнение е на касатора. Несъгласието с изводите на съда не е обусловило и въпроси във връзка с така постановеното.
Р-715-1988-ІІІ ГО свързва момента на прекратяване на трудовото правоотношение с датата, от която работникът е престанал да изпълнява трудовите си задължения. Посочено е, че работодателят има 2 месеца на разположение да извърши формалностите по уволнението и да спази процедурата по чл. 195 КТ, през което време работникът не работи и не би следвало да има право на трудово възнаграждение. Даденото тълкуване е изолирано, а и при наличие на многобройна съдебна практика по чл. 290 ГПК от 2007 г. следва да се счита за преодоляно.
Въпросът дали е от значение за давностния срок датата на узнаване на заповедта също не налага допускане на касационно обжалване – по този въпрос също няма доказано противоречиво разрешаване от съдилищата. В настоящия казус съдът е изследвал всички възможности, при които с оглед твърденията и доказателствата по делото работодателят, е довел до знанието на работника уволнението. Приел, е че това най-рано е станало с връчване на заповедта за уволнение, ведно с със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която се основава на уволнението на Е. Г.. Така решението е в съответствие с трайно установеното в съдебната практика, че няма законна пречка заповедта да се връчи и по друг начин извън посоченото в чл. 195, ал. 2 КТ, като единствено релевантно е да се установи фактът на узнаването – достигането на волеизявлението на работодателя за уволнение до работника или служителя.
Несъгласието с възприетата дата на узнаване от съда и изградените въз основа на това правни заключения, само по себе си не сочи на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Не е налице и хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице многобройна практика, включително и по чл. 290 ГПК за начините по които следва да бъде връчена заповедта за дисциплинарно уволнение, която не се налага да бъде променяна като неправилна.
Въпросът за приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК също не обосновава допускане на касационно обжалване.
Разрешението на въззивния съд не противоречи на Р-1-2001-ІІ ГО и Р-570І2009-ІІ ГО. В обжалвания съдебен акт признанието на неизгодни за страната факти не е изключено като доказателствено средство. Съдът, както е посочено и в двете цитирани съдебни решения, обсъжда поотделно и в съвкупност всички доказателства и доказателствени средства, цени доколко изявлението на страната действително е по същество признание и за какви точно обстоятелства, а приемането, че даден факт се е осъществил, съдът прави при обсъждането на всички относими към въпроса доказателствени средства. Ясно е, че никое доказателствено средство няма по закон по-голяма доказателствена стойност от друго, нито признанието на факт е въздигнато като абсолютно доказателство. В случая, съдът е приел /именно въз основа обясненията на Г./, че е узнал за уволнението при връчване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е изложил доводи, че не може да приеме за установено, включително и въз основа на признание, че узнаването е станало по-рано.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 20.12.2010 год. на Монтанския окръжен съд, постановено по гр.д.№327/2010 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: