О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 671
София, 25.11. 2010 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Б. ч.гр. дело № 598 по описа за 2010 г. взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от Н. М. Николов чрез адв. Н. Х. М. от АК – Шумен срещу определение на Софийски градски съд № 12045 от 31.08.2010 г. по ч.гр.д. № 8667/2010 г.
С него е потвърдено определение на Софийски районен съд за прекратяване на производството поделото против Р. Й. Д. и Държавата, представлявана чрез министъра на правосъдието.
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимна страна, при обжалваем интерес над 1000 лв. и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение.
Представя приложение с основания според условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 за допускане на касационното обжалване.
Р. Д. е отговорила, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.
С него въззивният съд е приел, че иска по чл. 45 ЗЗД срещу Р. Й. Д. в качеството й на следовател е недопустим за отговорност от вреди, причинени от нейни служебни действия, щом не са умишлено престъпление от общ характер, установено с влязла в сила присъда – арг. чл. 132 от Конституцията на Република България.
За вреди, причинени от действия на магистрат, отговаря съответното звено на съдебната власт – по реда на ЗОДОВ, ако са от категорията на тези, попадащи в хипотезите на специалния закон, а в останалите случаи по общия ред на чл. 49 ЗЗД.
Държавата, представлявана от министъра на финансите не е надлежна страна и в двата случая, поради което иска и по отношение на нея е прекратен.
Производството е останало висящо по иска на Николов против Прокуратурата на Република България.
Въпросът „Когато е налице влязло в законна сила определение по чл. 130, предл. 2 във връзка с чл. 278, ал. 3 и ал. 4 ГПК, което съобразно чл. 278, ал. 3 ГПК е задължително за долустоящия съд, неизпълнението на указанията, дадени във визираното определение от първоинстанционния съд представлява ли съществено нарушение на процесуалния закон и отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК”, касае актът на първата инстанция, а не този на въззивния съд.
Въпросът, освен това е без значение за постановения резултат, както и следващия: „допустимо ли е друг състав на въззивния съд в нарушение на чл. 299 ГПК да преразглежда правен спор относно допустимостта на иска срещу конкретен ответник, който вече е разрешен с влязло в законна сила определение на друг състав на въззивния съд”.
В обжалваното пред настоящия състав въззивно определение от 31.08.2010 г. за първи път е разглеждан въпроса за допустимостта на иска, предявен от Н. М. Николов против Р. Й. Д..
Искът, предявен пряко срещу Държавата е бил прекратен от районния съд с определение от 25.05.2009 г., което в тази му част е отменено от състав на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 7107/2009 г. по съображения, че за допустимостта на претенцията съдът следва да се произнесе след процедура по чл. 129, ал. 2 ГПК като изясни обстоятелствата, от които извежда претенцията си.
Софийски районен съд, като е изпълнил дадените му указания отново е прекратил производството, тъй като от пояснената искова молба е станала ясно, че отговорността на държавата е ангажирана за действията на следовател Д., предприети по следствено дело.
Въззивният съд по ч.гр.д. № 8667/2010 г. се е произнасял по допустимостта на така предявения иск след уточняване на исковата претенция.
Въпросът за разликата между процесуалната и материалноправната легитимация в случая е некоректно поставен. Известно е, че процесуалната легитимация се определя от твърдението в исковата молба, а материално-правната от материалното правоотношение, което се установява със съдебното решение.
За да се приеме, че иска срещу Р. Д. е недопустим е изходено от липсата на процесуално условие, а именно – осъждане с влязла в сила присъда, че деянията, от които се твърди причиняване на увреждането за Николов, са умишлени престъпления.
За Държавата и в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, и в случаите по чл. 2 ЗОДВПГ пък е изяснено, че отговаря съответното държавно учреждение или ведомство.
Касаторът явно не прави разграничение между процесуална суброгация и типичната процесуална легитимация. В тази връзка е повдигнал и въпросите дали е допустимо да се освободят ответниците от гражданска отговорност, като се прекрати производството предврително, без да е разгледано делото и без да е събран необходимия доказателствен материал; за чии действия носи гаранционно-обезпечителна отговорност държжавата.
Въззивният съд не е черпил доводи от ЗОДОВ, за да прекрати производството срещу държавата по чл. 49 ЗЗД. Доколкото е длъжен да квалифицира претенцията на ищеца е изяснил, че не става реч за иск по чл. 1 или чл. 2 ЗОДОВ, но и по специалния закон, който и според заглавието си ангажира отговорността на държавата, не пряко тя участва като страна в исковото производство, а съответния държавен орган.
Въпросите, които се отнасят до това дали при наличие на функционален имунитет и липсата на присъда за умишлено престъпление на магистрата при осъществяване на съответно служебно действие, търсенето на гражданска отговорност пряко от него е недопустимо или неоснователно, не се нуждаят от тълкуване, а и са изяснени с определение № 502 от 1.10.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 414/2009 г., I. г. о., ГК, постановено при действието на ГПК от 2007 г.
Това се отнася и до повдигнатите въпроси дали е допуснато нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Е. конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз. В случая, както настоящият състав, а и инстанциите преди това многократно са изяснявали, за претендираното увреждане от Р. Д. в качеството й на следовател, няма пречка увреденият да се ползва от искова защита, но не чрез иск против магистрата и пряко срещу държавата, а срещу съответния държавен орган /”работодател”/. В зависимост от конкретните действия на Д. и приложимият материален закон е ЗОДОВ или ЗЗД. В случая, както стана ясно, производството е останало висящо по претенцията на Николов против Прокуратурата на Република България, която според действията на следователя, съставляващи основание на иска, е квалифицирана по чл. 49 ЗЗД. Следователно, не е лишен от достъп до правосъдие.
В заключение, въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ определение на Софийски градски съд № 12045 от 31.08.2010 г. по ч.гр.д. № 8667/2010 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: