Определение по ч. гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.3
102_12_opr_chj_83(2)gpc.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
С., 14.03. 2012 година
Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
ч. гр.дело N 102 /2012 г.:
Производство по чл.274,ал.3 вр. чл.83,ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Д. А. Т. срещу определение от 09.12.2011 г., постановено по гр. д. № 1325 /2011 г. на Пловдивския апелативен съд, ІІ гр.с-в., с което е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу определение от 04.10.2011 г. по гр.д. № 617 /2011 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение неговата молба за освобождаване от държавна такса.
Жалбоподателят, твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, излага доводи за наличието на основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване и за неговата незаконосъобразност.
Насрещната страна Д. И. Б. оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната жалба с доводи, че три от търговските дружества, в които частният жалбоподател участва, имат неразпределена печалба в размер на 26,000 лева, 14,000 лева и 64,000 лева и пари на каса в посочен размер, за което прилага разпечатки от търговския регистър.
Настоящият състав установи следното:
Жалбоподателят е предявил срещу Д. И. Б. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 25,500 лева за отрицателните си преживявания, причинени от набедяването му от ответника пред прокуратурата, че ищецът му е отправял заплахи за убийство, при което било образувано и после прекратено наказателно производство. Първоинстанционният съд му е указал да внесе държавна такса в размер на 1,020 лева и е отказал да го освободи от нея, като е приел, че ищецът е съдружник в три посочени търговски дружества, в две от които е управител и ликвидатор в друго и е прехвърлил дялове от друго търговско дружество, от което съдът е приел извод, че Д. А. Т. има достатъчно средства, от които да внесе държавната такса.
Въззивният съд е приел, че ищецът Д. А. Т. е декларирал месечни доходи в размер на 420 лева и е представил удостоверение, че е разведен и има две деца, родени през 2005 г. и 2008 г., както и удостоверение от [община], че притежава 1 /2 ид.ч. от жилище и земя, съдът е приел, че ищецът не е представил доказателства за това каква издръжка дължи на двете си малолетни деца; че молителят е на 56 години, в активна трудоспособна възраст, че не представя доказателства, че е с влошено здравословно състояние и се нуждае от средства за лечение, което му позволява да работи и да реализира доходи, че освен доходът му от 420 лева от едно от търговските дружества, на което е управител, е установено от справката в търговския регистър, че ищецът е управител на още едно търговско дружество и ликвидатор на трето, което предполага доходи, от което съдът е заключил, че молителят има достатъчно средства да заплати държавната такса.
От изложеното е видна, че съдът е извършил преценката налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса, в съответствие с утвърдената практика, въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, визирани в разпоредбата на чл.83,ал.2 ГПК.
Жалбоподателят извежда процесуално-правния въпрос: когато едно физическо лице е управител или съдружник в дружество, но не реализира доход от дейността им, а декларира минимален доход, следва ли съдът в процедура по чл.83,ал.2 ГПК да предполага евентуална възможност за заплащане на такси и разноски в производството. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определения № 211 /18.05.2010 г. по ч.гр.д. № 207 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и № 517 /12.07.2011 г. по ч.гр.д. № 230 /2011 г., на ВКС, ІІ г.о.
Въпросът не е обуславящ, т.к. съдът е приел, че жалбоподателят реализира доходи от дейността на всички дружества, в които е управител или ликвидатор, доколкото ищецът не е представил доказателства за точния размер на доходите си – не е представил данъчни декларации за доходите си като физическо лице. Въпросът не е и разрешен в противоречие с двете посочени определения, в които е разгледана различна фактическа обстановка : в първото е установено, че молителката е пенсионер и заедно със съпруга си, който е с намалена трудоспособност 50 % получават пенсии в размер 136 и 162 лева и много малък доход (не е посочен) като едноличен търговец, които съпоставени с държавната такса в размер на 615.50 лева водят до извод, че молителят не разполага със средства да я плати; във второто определение е прието, че молителят е безработен, както и съпругата му, нямат никакви доходи и от удостоверения на НАП е установено, че дружеството, на което молителят е едноличен собственик на капитала и молителят, не са подавали декларации по чл.92 ЗКПО и по чл.50 ЗОДФЛ за период от три години, от което съдът е формирал извода, че ищецът няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса.
Жалбоподателят извежда процесуално-правния въпрос: какъв е критерият, по който съдът преценява дали доходите са достатъчни, като твърди, че е разрешен в противоречие с определения № 132 /31.03.2011 г. по ч.гр.д. № 92 /2011 г., на ВКС, І г.о. и № 322 /09.06.2011 г. по ч.гр.д. № 312 /2011, на ВКС, ІІІ г.о.
Въпросът е обуславящ и е разрешен от въззивния съд в съответствие с посоченото определение, с което е прието, че преценката нее произволна и че обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, са установени в разпоредбата на чл.83,ал.2 ГПК; следва да се добави и че и разрешението е сходно – съдът е приел, че в декларациите си жалбоподателите не са посочили данни и не са представили доказателства за реализираните от тях доходи, което обосновава извод за неоснователност на молбата им.
Жалбоподателят извежда материално-правния въпрос въз основа на каква правна норма следва да се определя брой членове на семейството и доход на семейството, предвид възможността за фактическо съжителство и родени извън брака деца и на каква база се определя сумата, необходима за издръжка на член от семейството, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросите за това какво е семейното положение на едно физическо лице, кои лица са членове на неговото семейство, и как се определя размерът на издръжката на член от семейството са изяснени последователно и еднозначно в семейното право, по отношение на тях законът не е непълен, неясен, нито противоречив, жалбоподателят не обосновава доводи за съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване на разпоредбите, нито доводи за изменение на законодателството и обществените условия, които да налагат разглеждането на въпросите.
Жалбоподателят извежда процесуално-правния въпрос : следва ли съдът сам да определя до каква степен да намали държавната такса и следва ли да освободи изцяло молителя или да отхвърли молбата изцяло, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото
Въпросът не е обуславящ, доколкото съдът не е приел, че са налице основания нито за освобождаване от определената такса, нито за намаляване на дължимата такса.
Поради изложеното изведените въпроси не представляват основания по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски, а насрещната страна не претендира разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното настоящият състав
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение от 09.12.2011 г., постановено по гр. д. № 1325 /2011 г. на Пловдивския апелативен съд, ІІ гр.с-в..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.