О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1290
С., 11.10. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 440 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. за социално подпомагане, С. чрез ад. П. В. К. от АК – П. срещу въззивно решение № 582/08.12.2010 г. на Плевенския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав № 815/07.12.2010 г., постановено по гр.д. № 895/2010 г.
Насрещната страна Църковно настоятелство при храм „Св. Н.”, [населено място] чрез адв. О. Л. от АК – П. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК за липсата на основания да се допусне касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение съдът е отхвърлил иска на А. за социално подпомагане, [населено място] против Църковно настоятелство при храм „Св. Н.”, [населено място] за заплащане на сумата от 21 474,27 лв. – стойността на подобрения и необходими разноски за запазване на административна сграда, намираща се в [населено място], пл. „В.” № 1.
За да постанови този резултат, съдът е установил, че имотът е собственост на Община-П. и църковното настоятелство. Целият бил отдаден под наем на агенцията /сега касатор/ по поредица наемни договори, сключени с [община]. Наемателят е ползвал имота безвъзмездно и по силата на договора е поел тежестта за всички разходи по поддържането му, включително и за подобрения, като се е съгласил да не търси тяхното заплащане от собственика.
Съдът е направил извод, че договорите за наем, като форма на обикновено управление на вещта, имат действие и за съсобственика Църковно настоятелство при храм „С. Н.”. Взаимните уговорки изключват отговорността на собственика за подобряването на имота му от наемателя. От друга страна, съдът е посочил, че не е установено по безспорен начин именно агенцията да е извършила претендираните и установени с експертизата промени в имота. Изложени са още и съображения, че става реч за обикновената поддръжка и хигиенизиране на имота, поради което и претендираното има характера на поправки по см. чл. 231, ал. 1 ЗЗД, поради което не може да се ангажира отговорността на собственика по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът в изложението повтаря оплакванията си за неправилност, като не е формирал кой е въпросът, при решаването на който, въззивният съд е достигнал до неправилния според страната резултат.
От съдържанието на изложението съдът не може и сам да уточни въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК : „Плевенски окръжен съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата. Решението на съда е необосновано, постановено при съществено противоречие със съдопроизводствените правила, поради което и неправилно и същото, считам че следва да бъде отменено. Същото решение е в противоречие с всички решения, постановления и тълкувателни решения на съдилищата, по силата на които добросъвестният владелец или държател на дадена вещ има право на стойността на подобренията, които е извършил върху нея по силата на чл. 59 ЗЗД, а именно П 1-28.05.1979 и Р-64-1972 ВКС, съобразно което следва да се оценяват подобренията към имот, които задоволяват действителна нужда за ползване на имота.”
Следва да се посочи и това, че въззивният съд е изложил три съображения, всяко, от които достатъчно да обоснове самостоятелно извод за неоснователност на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – а/ изрични клаузи в наемния договор, които изключват неоснователно обедняване за подобрителя за сметка на собственика, б/недоказано извършване на подобреният, посочени в исковата молба именно от ищеца, в/ характера на същите и приложимостта на чл. 231, ал. 1 ЗЗД – разходите се възлагат на наемателя и без изрични клаузи в наемния договор.
Касаторът не е и изяснил в какво се изразява поддържаното противоречие в съдебната практика, а и не е представил доказателства за такова /освен цитиране на два съдебни акт, не е представил копия на съдебните актове, на който се позовава, което е начин за доказване на допълнителните условия в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – срв. ТР1-2009-ОСГТК/.
В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска.
Касаторът следва да заплати на ответника сторените в производството пред Върховен касационен съд съдебноделоводни разноски – 480 лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 582/08.12.2010 г. на Плевенския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав № 815/07.12.2010 г., постановено по гр.д. № 895/2010 г.
ОСЪЖДА А. за социално подпомагане, С. да заплати на Църковно настоятелство при храм „Св. Н.”, [населено място] сумата в размер на 480 /четиристотин и осемдесет/ лв. – съдебноделоводни разноски, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: