О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№44
София, 17.01. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети януари ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева
Владимир Йорданов
като разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 947 по описа за 2010 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ф. А. И. и Е. Й. В. чрез адв. Р. Х. Д. от АК – Видин срещу въззивно решение № 18/19.02.2010 г. на Видинския окръжен съд по гр.д. № 573/2009 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Обжалваемият интерес е над 1000 лв.
Представено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните.
Насрещната страна Р. С. Л. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното решение, като е потвърдено това на първостепенния Видински районен съд е отхвърлен иска на Ф. А. И. и Е. Й. В. против Р. С. Л. за обявяване нищожността на завещателно разпореждане от 25.03.1996 г. на С. С. Г. поради това, че е написано и подписвано не от завещателя.
Поставеният процесуално правен въпрос – чия е тежестта да докаже автентичността на саморъчното завещание не е разрешена от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения – № 493-2003-І ГО ВКС и № 202-2001-І ГО ВКС. Заключението в атакувания съдебен акт, че оспоР.я документ е написан и подписан от С. Г. е направено въз основа на категоричното заключение на съдебния експерт по съдебно-графологичната експертиза и липса на други доказателства, които разколебават този извод. Следователно, ползващата се от завещанието страна е провела успешно пълно главно доказване на подлежащия за установяване от нея факт.
Въпросът дали въззивният съд е длъжен да направи самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да изложи свои фактически и правни изводи, също не е основание за допускане на касационното обжалване, защото въззивният съд е процедирал в съответствие с указанията, дадени в т. 19 ТР 1-2001-ОСГК ВКС и постановеното в Р-336-2000-І ГО ВКС. Обстоятелството, че мотивите са „кратки” според касатора, не значи, че такива липсват, а и в случая окръжният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира, какви са фактическите му и правни заключения, като е обсъдил и всички правнорелевантни доводи на страните.
Поставеният процесуалноправен въпрос има ли задължение съдът съгласно чл. 7 ГПК да се унищожи завещанието щом са налице основания за това, не е разрешен от въззивния съд противно на приложените две съдебни решения. Р-1301-1991-І ГО разглежда хипотеза, при която завещанието е нищожно и поради нарушение на друга императивна правна норма, извън хипотезите на чл. 42 ЗН, а не че съдът трябва да се произнесе и по незаявено основание на иска. Второто решение на състав на Върховния съд, на което се позовава касатора е по предявен иск за унищожаване на саморъчно завещание, в който случай е указано, че съдът трябва да вземе предвид възражение за неговата нищожност – ясно е, че ако завещанието е нищожно, няма как да бъде унищожено, което не важи за обратната хипотеза. От друга страна, в съдебната практика никога не е имало колебание, че съдът е обвързан от предмета на спора /страни, правопораждащи юридически факти и петитум/ и не може да постанови съдебен акт по друг предмет, дори да е установена по делото неговата основателност, ако не е поискано изменение на иска в сроковете и правилата по ГПК.
В случая не става реч и за нередовна искова молба, така , че и повдигнатия в тази връзка правен проблем е без значение за постановения резултат. Твърдението в исковата молба, че завещанието е написано от М. Т. е също твърдение, че посочения завещател С. С. не го и писал и подписал. Искането за събиране на доказателства пък не определя вида на търсената защита.
В случая, освен това на практика касаторът не твърди, че не е предявил иск по чл. 42 ЗН, а че наред с него е имал предвид и друга претенция. Следователно, поддържа непроизнасяне по всички искове, което ако е така, може да се отстрани само с молба за допълване на решението и то на първостепенния съд, а не с обжалване на въззивния съдебен акт.
По изложените съображения, касационно обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съдебният състав
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ Допуска до касационно обжалване въззивно решение № 18/19.02.2010 г. на Видинския окръжен съд по гр.д. № 573/2009 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: