Определение по ч. гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.3
496_11_opr288.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1471
С., 22.11. 2011 година
Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 496 /2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу въззивно решение от 05.11.2010 г. по въззивно гр.д. № 12449 /2009 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „б” възз. с-в., в частта, с която е потвърдено решение от 22.10.2009 г. по гр.д. № 29762 /2009 г. на Софийски районен съд, 62 с-в., в частта, с която са уважени исковете на П. В. Д. срещу жалбоподателя с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.3 вр. чл.225,ал.1 КТ – признато е за незаконно и отменено уволнението от длъжността „консултант” със заповед от 06.04.2009 г. и жалбоподателят е осъден да заплати обезщетение в размер на 18,000 лева за посочен период от време и 250 лева разноски, а на СРС – 800 лева държавна такса.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна П. В. Д. не изразява становище по наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, първият иск е неоценяем, а вторият е обусловен.
Исковете са основани на твърдения, че уволнението, извършено на основание чл.325,т.1 КТ, е незаконно, т.к. ищецът не е подавал никаква молба за прекратяване на трудовия договор и в резултат на уволнението е останал без работа и пропуснал трудови възнаграждения.
Жалбоподателят е поддържал, че подписването от ищеца върху заповедта по чл.325,т.1 КТ означават предложение и приемане – постигане на взаимно съгласие по основанието за прекратяване
За да постанови обжалваното решение въззивният съд обосновано е приел, че не е доказано твърдението на ответника, че предложението за прекратяването на трудовия договор изхожда от ищеца, че дори атакуваната заповед да се разглежда като предложение, то съгласно предпоставките на нормата на чл.325,т.1 КТ ищецът е следвало да уведоми ответника в 7-дневен срок от получаването на предложението за своето отношение, че получаването на заповедта не е равносилно на съгласие от страна на работника по смисъла на нормата, нито по този начин се взема отношение към направеното предложение, подписът върху заповедта удостоверява само получаването, не е насочен към пораждането на правните последици по чл.325,т.1 КТ.
От изложеното е видно, че изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос : дали нормата на чл.325,т.1 КТ изисква писмено уведомяване от работодателя до работника за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание и дали доказването на уведомяването може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства и в частност, дали като доказателство за уведомяването може да се счита дори връчването на заповедта (по чл.325,т.1 КТ), не е обуславящ, защото съдът е приел, че липсва приемане от страна на работника, защото подписът му е положен за удостоверяване, че е получил заповедта, а не е волеизявление за прекратяването на трудовото правоотношение на посоченото в заповедта основание.
Обуславящ е въпросът дали при липса на молба от страна на работника, подписването от него на връчената му заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325,т.1 КТ може да се счита за приемане на предложението.
Настоящият състав намира, че въззивният съд не е разрешил този въпрос в противоречие с разрешенията в посочените от жалбоподателя съдебни решения, в нито едно от които не е прието, че самото подписване на заповед по чл.325,т.1 КТ от работника означава волеизявление за приемане на предложение за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание:
Въпросът не е обсъждан в решение № 15 /19.01.2007 г. по гр.д. № 1069 / 2004 на ВК, ІІІ г.о., в което фактите са различни, обсъждано е дали е допустимо да бъде установявано със свидетелски показания датата, на която работникът е направила предложение за прекратяване с писмена молба за освобождаване, считано от определена дата. По настоящото дело между доказателствата няма писмена молба от работника.
Той не е обсъждан и в решение № 976 /15.05.2000 г. по гр.д. № 1969/ 1999 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което също фактите са различни, работникът е подал писмена молба за прекратяване, която е оттеглил, след като в определения 7-дневен срок работодателят не е довел до знанието на работника свое волеизявление за приемане на предложението.
Различен е и случаят, обсъждан в Решение № 1574 /4 от 10.2002 г. по гр.д. № 1574 / 2001 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което е прието, че няма пречка работодателят да отправи предложението за прекратяване на трудовия договор чрез самата заповед, а работникът или служителят да приеме предложението, като го подпише под машинописен текст със следното съдържание „с подписа си изразявам писмено съгласие с настоящата заповед”, последван от ръкописен текст със съдържание „удовлетворявам молбата на М-р (министър) К.”, при което касационният съд е приел, че волеизявленията и на двете страни могат да бъдат отразени в заповедта. Случаят няма сходство с настоящия спор, в който работникът не е положил своя подпис под свое писмено изявление и такова изобщо не е отразено върху заповедта.
Разрешението на въззивния съд не е противоречиво, а идентично с разрешението в посоченото Решение от 18.12.2007 г. по гр.д. № 348 /2007 г. на Софийския апелативен съд, в което е прието, че дори да се приеме, че предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие е обективирано и отправено със самата заповед на работодателя, липсва насрещно писмено изявление на служителя за приемане на предложението по смисъла на чл.325,т.1 КТ, т.к. подписването е предназначено само да удостовери достигането на заповедта до знанието на адресата.
Разрешението на въззивния съд не е в противоречие и с приложените решения на Районен съд Кюстендил по гр.д. № 982 /2004 г. и гр.д. № 909 /2004 г. и на Районен съд Етрополе по гр.д. № 57 /2008 г., за които няма данни да са влезли в сила, но в които е прието, че работниците са направили валидни писмени волеизявления до своя работодател за прекратяване на трудовото правоотношение, които в първите два случая са приети с негова заповед, достигнала до работниците, а в третия работодателят не е връчил на работника своята заповед (не го е уведомил за съгласието си) в определения от закона срок.
Следователно не е осъществено наведено основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендират разноски, нито е доказал, че е направил такива. Поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 05.11.2010 г. по въззивно гр.д. № 12449 /2009 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „б” възз. с-в., в обжалваната част.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.