О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1432
С., 15.11. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 667 по описа за 2011 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. Б. Ф. лично и в качеството й на майка и законен представител на М. И. Ф. чрез адв. Г. Ю. срещу въззивно решение № 421/02.11.2010 г. на Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 440/2010 г. в частта, с която исковете им по чл. 50 ЗЗД са отхвърлени до пълния претендиран от тях размер.
Въззивната инстанция като е изменила първостепенния съдебен акт е осъдила А. А. Б. да заплати на М. И. Ф., действащ със съгласието на майка си Б. Б. Ф. обезщетение от 1500 лв. за неимуществени вреди, причинени му в резултат на ухапване от куче, собственост на Б., както и да заплати на майката на пострадалото дете – Б. Б. Ф. 700 лв. обезщетение за причинените й от инцидента неимуществени вреди. Присъдена е лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до пълното погасяване на главницата, както и разноски съразмерно уважената част от иска.
Касаторите излагат съображения за неправилност поради необоснованост и противоречие с материалния закон.
Насрещната страна А. А. Б. чрез адв. Р. К. е отговорил, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, Моли за присъждане на разноските, сторени в инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимна страна и е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, като отговаря и на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Жалбата е депозирана на 08.12.2010 г. – при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК преди изм. ДВ бр. 100/2010 г., така че от значение е обжалваемият интерес.
В случая, такъв е налице – Б. Ф. е недоволна от въззивното решение, с което иска й, предявен на лично основание, е отхвърлен за разликата над 700 до 2000 лв., а този, предявен от нея като майка и законен представител на детето М. Ф. е отхвърлен за разликата над 1500 лв. до 4000 лв.
Представено е изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК.
В изложението от 08.12.2010 г. и това от 14.03.2010 г. /след изпълнена процедура по чл. 285, ал. 1 ГПК/ единственият повдигнат правен въпрос е „правилно ли е приложена материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, респективно справедлив ли е определеният от въззивната инстанция размер на присъдените на доверителите ми обезщетения”.
Въпросът касае правилността като краен резултат на съдебния акт и на него отговор се дава с решение, ако касационната жалба бъде допусната за разглеждане. За целта е нужно, преди това, в процедурата по чл. 288 ГПК съдът да установи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено и в ТР 1-2009 г. на ОСГТК, трябва да са посочени ясно конкретните правни въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд, за да достигне до крайното си заключение, налагащи разглеждане на касационната жалба, както и какво е конкретното им отношение към резултата по спора.
К. съд не може сам да ги определя или извлича от съдържанието на жалбата или изложението, а само да ги уточнява или преформулира.
К., също така следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК.
Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка, нито отменя изискването за формулиране на правния въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат, като определението му противоречи на задължителна съдебна практика или е постановено при наличие на противоречива съдебна практика или пък изисква разглеждането му с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото.
Приложени са съдебни актове, но за да се прецени дали те доказват наличие на основания по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК съдът трябва да е ясно кой /кои/ са правните въпроси, разрешени, както в обжалваното решение, така и в приложените, но по различен начин.
Ако правният въпрос касае критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт, то той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения.
Относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице и задължителна съдебна практика /ПП №4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението, което в обжалваното решение е съобразено и от въззивния съд.
Не е налице и различие в присъденото обезщетение от въззивния съд и аналогични на него съдебни казуси, според представеното от касатора /ако това е повдигнатия правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/.
Решението от 14.03.2000 г. на ОС – Сливен по гр.д. № 1472/1999 г. е с отметка, че е частично отменено от горните инстанции, без да са представени окончателните съдебни актове и данни за действително определения размер на обезщетението, както и крайните мотиви по разглежданите правни въпроси, при които е постановено решението.
Решение № 309/20.11.2008 г. по въззивно гр.д. № 544/2008 на ВТАС е с указание, че е поправено, като не е ясно поправката касае ли отразената в акта сума на обезщетението.
Независимо от така установеното по двата съдебни акта, в които фигурира и сума на обезщетението според представеното от касаторите, не се касае за аналогични случаи. В никой от двете решения не е разглеждан иск и на майката за причинени й притеснения и тревоги в резултат от ухапване на детето й от куче.
Само в първостепенното решение на Сливенския окръжен съд е разгледан иск по чл. 50 ЗЗД. Той е предявен от пострадалия, но неговите увреждания, продължителността на лечението и другите факти и обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД не са аналогични с тези при ищеца по настоящото дело и касатор М. Ф..
Всичко това дава основание да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби.
За сторените от ответника съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция, касаторите следва да заплатят общо 500 лв.
Мотивиран от горното, съдебният състав
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ Допуска до касационно обжалване въззивно решение № 421/02.11.2010 г. на Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 440/2010 г. в частта, с която исковете на Б. Б. Ф. лично и в качеството й на майка и законен представител на М. И. Ф. против А. А. Б. са отхвърлени до пълния претендиран размер.
ОСЪЖДА Б. Б. Ф. лично и в качеството й на майка и законен представител на М. И. Ф. да заплати на А. А. Б. 500 /петстотин/ лв. съдебно-деловодни разноски, сторени в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: