О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1085
София,03.08. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1776 по описа за 2010 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. С. Г. чрез адв. Я. Ц. от АК – София срещу въззивно решение № 401/05.05.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 101/2010 г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, „ което е довело до необоснованост в изводите на съда”. По същество оплакванията са за необоснованост. Иска отмяна на въззивното и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Насрещната страна [фирма], София представлявано от изпълнителния директор К. Я. А., не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
[фирма], София с управител А. К. Ч., третото лице – помагач на ответника по иска и по касационната жалба е възразило, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение Софийският апелативен съд е отхвърлил частичния иск на И. С. Г. против [фирма], София, при участие на трето лице помагач на ответника [фирма], София за заплащане на сумата от 15 000 щатски долара – дължима неустойка по т. 11 от споразумение от 10.04.2002 г., както и обезщетение за забава в размер на законния лихвен процент, считано от 19.07.2007 г. до окончателното изплащане на главницата. И. Г. е осъден да заплати сторените от ответника по иска [фирма], София съдебноделоводни разноски.
Съдът е приел, че не е установено неизпълнение от страна на ответника по иска, което да ангажира отговорността му по чл. 92 ЗЗД според уговореното в договора от 10.04.2002 г., сключен между насрещните по спора страни.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основанията, с които се обосновава касатора.
Поставен е въпроса: Какви са правните характеристики на неизпълнението на договорното задължение, като един от елементите на фактическия състав на претенцията за неустойка. Поддържа, че разрешението, дадено в обжалваното решение противоречи на цитираните съдебни актове.
Правните характеристики на неизпълнението са едни и същи, независимо дали това е и основание за търсене на договорена между страните неустойка; по този въпрос няма никакво съмнение в теорията и съдебната практика, нито във въззивното решение е възприето нещо друго или противоречващо на приложените от касатора съдебни решения.
Същото се отнася и до въпроса как законодателят определя кога договорните задължения не са изпълнени /ако това е всъщност въпроса на касатора/. Ако с въпроса се цели отговор дали в конкретния случай има неизпълнение, за което е договорена неустойката, това касае фактите по делото и не може само по себе си несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на въззивния съд да е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Освен всичко изложено, следва да се посочи, че приложените решения, макар и постановени по искове с правно основание чл. 92 ЗЗД, не разглеждат аналогични на настоящия казус правни спорове /виж изричното тълкуване ТР 1-2009-ОСГТК ВКС/.
Относно цитираните съдебни решения, следва да се изясни още, че съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК са влезлите в сила съдебни актове. Когато първоинстанционното решение е обжалвано и то, при действието на пълен въззив, както е в случая с цитираните решения, съдебна практика е влязлото в сила въззивно решение, освен когато въззивното производство се е развило само по част от предмета на първостепенния съдебен акт. Въззивният съд при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, след изм. ДВ бр. 124/1997 г. е съд по същество и сам гради фактически и правни изводи на базата на цялостния доказателствен материал, като само сравнява крайния резултат по материалноправния спор с решението на първата инстанция, с оглед на което го оставя в сила, изменя или отменя. Следователно, именно разрешението на въззивния съд по даден материалноправен или процесуалноправен въпрос е обусловил и правните изводи по предмета на спора и именно това разрешение евентуално ще установи противоречивата съдебна практика.
Когато въззивното решение е обжалвано пред Върховен касационен съд и той е разгледал касационната жалба, неговото решение ще е това, което установява съдебната практика по разгледаните в касационното решение правни проблеми. Въззивното решение ще запази самостоятелното значение на съдебна практика, само в частта извън предмета на касационното обжалване.
В случая, касаторът се позовава на въззивно решение 50-2004-ТК, АС- Бургас по т.д. № 259/2003 г. Твърдението, че то е „потвърдено” от ВКС е вярно само за един от исковете, разглеждани от апелативния съд – по чл. 286 ТЗ, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Касационната инстанция е оставила без разглеждане касационната жалба против въззивното решение, постановени по искове по чл. 55 и чл. 92 ЗЗД.
Другото решение, на което се позовава касатора е на Смолянския окръжен съд. То е било обжалвано и по предмета на спора е постановено въззивно решение от Пловдивския апелативен съд, което е потвърдено състав на Върховния касационен съд, първо търговско отделение.
По двата казуса са разгледани конкретни правни сделки и с оглед волята на страните по тях, тълкувана и по правилата на чл. 20 ЗЗД, е установявано има ли клауза за неустойка поради неизпълнение, съответно такова налице ли е и доколко от своя страна е изправна противната страна.
Във всички случаи, както и в обжалваното решение е прието, че може да се търси неустойка, само ако е налице неизпълнение според уговореното в договора от страна на ответника по иска. Софийският апелативен съд е приел, че липсва неизпълнение, поради което е и отхвърлил иска. Това, че касаторът не е съгласен с направеното заключение, не значи, че е налице противоречие по приложението на чл. 92 ЗЗД и в частност по въпроса за неизпълнението, между възприетото в атакувания съдебен акт и цитираните решения.
Вторият правен проблем, повдигнат в изложението от касатора е: „При липсата на изрично оспорване на определен факт от страна в процеса, следва ли да се приеме, че същият не се нуждае от доказване, въпреки представените доказателства за това? Ако отговорът е положителен, следва ли в такъв случай съдът да дава допълнителни указания за извършване на действия по доказването на страната, която се позовава на този факт?”
Основателно е възражението на [фирма], София за вътрешното противоречие, съдържащо се във всеки един от двата самостоятелно формулирани въпроса, а също и помежду им, но съдът, с оглед правомощията да уточнява и конкретизира правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира, че той е дали съдът е длъжен да приема за ненуждаещи се от доказване обстоятелства, за които страните не спорят и, ако не го стори, трябва ли да укаже на страната, носеща доказателствената тежест, да посочи доказателства за установяване на твърдяния факт.
Въпросът е без правно значение, защото е във връзка с публикацията във в-к „”, а ответникът по иска [фирма], София изрично още в първото по делото съдебно заседание е възразил, че изнесеното в печатната медия не е въз основа на изявления на С. З.; самата публикация не съдъ
ржа подобна информация, нито е интервю с представляващия телевизията.
Ищецът твърди обратното, което значи, че не е налице безспорност относно соченото обстоятелство, така, че е без значение тълкуването и съдебната практика по приложението на чл. 109, ал. 4 ГПК от 1952 г.,отм. /относимата към поставения правен проблем правна норма/. Производтвото се развива при дейтвието на отменения ГПК, в редакцията след ЗИД ГПК ДВ бр. 129/1997 г., с който отпадна задължението на съда по чл. 4, ал. 3 ГПК да напътва страните при извършване на съдопроизведтвените действия, за да се избегне увреждането на техните интереси поради неосведоменост, малограмотност или други подобни причини, както и по чл. 109, ал. 3 ГПК да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаване на делото, те не сочат доказателства.
Гражданският процес е диспозитивен и всяка от страните следва да организира защитата си, като проведе пълно главно доказване на обстятелствата, за които носи доказателствена тежест.
По фактите относно излъченото в предаванията «Господари на ефира» на 08.01.2007 г. и на 12.02.2007 г. и 30.04.2007 г. , писмата на И. Г. до С. З. вх. № № 402/02.02.2007 г., 790/02.03.2007 г. и 1831/02.05.2007 г., жалба до Комисията за етика и електронни медии от 13.02.2007 г. и отговора й, страните не спорят. Различна е правната им оценка, а това няма отношение към приложението на чл. 109, ал. 2 или 4 ГПК от 1952 г. /отм./.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 401/05.05.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 101/2010 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: