О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1418
гр. София, 10.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4897 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. Ц. срещу решение от 03.04.2013 г., постановено по възз. гр. дело № 15879/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, е отменено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № ІІ-56-144/08.08.2012 г. по гр. дело № 39826/2011 г. на Софийския районен съд (СРС) и са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното й уволнение, наложено й със заповед № 1764/21.07.2011 г., издадена от упълномощен представител на ответното дружество, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „заместник-управител” на магазин „А.” в [населено място], [улица] за заплащане на обезщетение в размер 206.60 лв. за оставането й без работа, вследствие уволнението, през периода 21.07.2011 г. – 01.08.2011 г., заедно със законната мораторна лихва върху тази сума, считано от 20.09.2011 г. до окончателното й заплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществени нарушения на материалния закон и на процесуални правила и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма], в отговора си излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
За да отхвърли предявените от жалбоподателката искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконосъобразно уволнение, въззивният съд е приел следното: Съгласно процесната уволнителна заповед, дисциплинарното уволнение е наложено на ищцата на основание чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ, във връзка с чл. 187, т. 9 и т. 10 от КТ, за това, че през периода 22.11.2010 г. – 23.06.2011 г. ищцата, поради проявена небрежност не е изпълнила едно от основните си задължения при изпълнение на възложената работа в магазина, а именно не е опазвала грижливо имуществото, което й е поверено и с което е в досег, както и да спазва, следи и отчита стокооборота, приходите, стоковия норматив и първичната отчетност, в резултат на което при извършена инвентаризация на 23.06.2011 г. на стокова наличност е констатирана разлика между документална наличност и реално преброена действителна стокова наличност в магазина в размер на 598 броя артикули, която след приспадане на откраднатите на 23.12.2010 г. стоки, възлиза на 540 броя артикули на стойност 30 708.75 лв. Въззивната съдебна инстанция е приела, че процесната уволнителна заповед е надлежно мотивирана и ищцата е бил наясно с фактическите основания, обосновали налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Преди издаването на заповедта, от ищцата са били поискани и тя е дала писмените обяснения на 18.07.2011 г., с което й е предоставена възможност преди уволнението да вземе отношение по всички релевирани в уволнителната заповед обстоятелства. В дадените писмени обяснения ищцата е признала, че 598 бр. стоки не са открити в магазина, т. е. налице е липса (вреда с неустановен произход) на стойност от 30 708.75 лв. Процесното дисциплинарно наказание е наложено в преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 КТ – извършените нарушения на трудовата дисциплина са установени с протокола за извършената инвентаризация от 23.06.2011 г., а дисциплинарното наказание е наложено на 21.07.2011 г. От допълнително споразумение (анекс) от 19.02.2010 г. към трудов договор от 19.02.2010 г. е установено, че ищцата се е задължила да полага труд при ответното дружество на длъжността „зам.-управител” на магазин „А.”, находящ е в [населено място], [улица]. Въззивният съд – в отговор на довод на ищцата – е приел, че макар да не е представена по делото длъжностна харак
теристика, в която конкретно да са очертани трудовите задължения на служителя, заемащ длъжността „зам.управител” на магазин, то от събраните по делото доказателства, включително и от наименованието на длъжността, се установява, че ищцата е поела задължението да изпълнява отчетническа дейност, т. е. да събира, съхранява, разходва или отчита стоково-материални ценности, както и че служителят, заемащ тази длъжност, е пряко подчинен и съдейства на управителя на магазина при осъществяване оперативното ръководство на магазина, вкл. и да контролира доставките и продажбата на стоки в магазина и да отчита материално-стоковите наличности. Правнорелевантното обстоятелство, че ищцата е изпълнявала отчетническа длъжност, въззивният съд е приел за установено и от обективираното в исковата молба признание – „контролът на обекта се осъществяваше единствено от управителя и зам.-управителя… задължението за събиране, съхраняване, разходване и отчитане на парични и материални ценности е възложено на всички служители в магазина”. Установено е и че тъй като ищцата, наред с управителя на магазина, е поела задължение да съхранява и отчита стоково-материалните ценности в магазина, тези двама служители са участвали в членствения състав на комисиите, които са извършвали процесните инвентаризации. Въз основа на така установените обстоятелства СГС е приел, че ищцата се е задължила да изпълнява трудови задължения на пряк отчетник, т. е. да спазва, следи и отчита стокооборота, приходите и стоковия норматив, като упражнява пълен контрол при осъществяване на продажбите, да пази грижливо имуществото на работодателя, което й е поверено или с което е в досег при изпълнение на възложената й работа (чл. 126, т. 8 от КТ). В качеството си на зам.-управител на процесния магазин ищцата е участвала и подписала всички протоколи за извършените инвентаризации в магазина за периода 02.06.2010 г. – 23.06.2011 г., както и приложенията към тях. Положеният от нея подпис удостоверява нейното съгласие относно начина на извършване на инвентаризациите и преброяването на артикулите, както и относно установените липси в приложенията към протоколите. Съдът е приел, че от тези частни свидетелстващи документи, обективиращи извънсъдебно признание на ищцата, се установяв
а, че преброяването на стоките се е извършвало два пъти ръчно и веднъж със сканиращ апарат. Прието е и че изтъкваното от ищцата обстоятелство, че при предходната ревизия от 22.11.2010 г., при която е установена разлика между документална наличност и реално преброена действителна стокова наличност в магазина, не е била ангажирана нейната имуществена, респ. дисциплинарна отговорност, не представлява дори и индиция, че констатираните липси се „считат за нещо обичайно”. В тази връзка – също в отговор на доводи на жалбоподателката, СГС е изложил съображения, че ищцата, полагаща труд на длъжността „зам.-управител на магазин”, независимо дали е бил намален персоналният състав в магазина и независимо от площта му, е поела задължението за съхраняване на стоковата наличност и осъществяване, наред с управителя на търговския обект, на пълен контрол върху цялостната търговска дейност в магазина. Установено е и че при извършената инвентаризация на 02.06.2010 г., когато ищцата е имала трудов стаж при ответника повече от 4 месеца, не е установена никаква липса на стоково-материални ценности при налични 6076 артикула, докато при инвентаризацията, извършена на 22.10.2010 г. – четири месеца по-късно, е констатирана реална липса от 568 лв. (при извършена компенсация между липси и излишъци), а при инвентаризацията на 23.06.2011 г. – липса на 558 артикула (при извършена компенсация между липси и излишъци). Съдът е намерил за неоснователно поддържаното от ищцата възражение, което е представлявало и основният мотив на СРС за отмяна на процесното дисциплинарно уволнение, че конкретно не били установени по брой и вид откраднатите на 23.12.2010 г. от магазина стоки, поради което не могло точно да се установи броят на действително липсващите артикули при извършената инвентаризация на 23.06.2011 г. В тази връзка е прието, че от една страна, тъй като ищцата, заедно с управителя на магазина, е заемала отчетническа длъжност, при съмнение в действителната наличност на стоките в магазина е следвало тя самата, заедно с управителя на магазина, да извършат съответната отчетническа дейност – преброяване на наличните стоки и в случай че е налице несъответствие между действителния брой на съхраняваните стоки и този по отчетните документи, е било необходимо да уведомят органните
представители на търговското дружество-работодателя или негов надлежен представител. От друга страна, от удостоверение с рег. № 3143826/10/03.01.2011 г., издадено от началника на V-то РПУ-СДВР, е установено, че управителят на процесния магазин лично е заявил в V-то РПУ-СДВР, че за времето от 20.15 ч. на 23.12.2010 г. до 23.30 ч. на 23.12.2010 г. противозаконно е проникнато в процесния магазин – чрез взломяване на витринна врата, като са отнети от държането на техния собственик 38 броя якета, 11 броя панталони и 9 суитчери или общо 58 артикули. Също по повод доводите на ищцата по делото, СГС е намерил, че е нелогично, а следователно и правно необосновано – да се приеме, че пряк отчетник, какъвто е бил управителят на магазина, ще заяви по-малък брой от действително липсващите стоки като предмет на престъпно посегателство; следователно, дори и при последната инвентаризация от 23.06.2011 г. да не са били включени заявените от управителя на магазина като откраднати 58 артикула, установените липси възлизат на 500 артикула (след извършената компенсация между липси и излишъци). Въззивният съд е приел и че по делото не са събрани доказателства, ищцата да е правила предложение за увеличение на щата на работещите в магазина, респ. за поставяне на охранителна техника, за да може да се предотвратят евентуални кражби от този търговски обект. От друга страна, с оглед на заеманата от нея длъжност – „зам.управител на магазин”, тя е следвало да притежава достатъчно познания относно недопускането на кражби, като известява работодателя за настъпили проблеми при отчетническата дейност, респ. да предлага способи за тяхното преодоляване. Прието е и че дори напротив – установяването на нови липси след инвентаризацията, извършена на 23.06.2011 г., представлява доказателство за трайно, продължаващо състояние на безотчетност, вследствие на което системно на работодателя са причинявани имуществени вреди на значителна стойност. Освен това е прието, че от показанията на свидетеля К. – също участник в комисията, извършвала процесните инвентаризации, е установено, че в процесния търговски обект е монтирано устройство за известяване (аларма), каквото се монтира и на всеки един артикул, поради което работодателят е създал механизъм за предотвратяване на кражби. Свидетелят е изясн
ил и това, че проверката за фактическата наличност в магазина е извършвана със сканиращо устройство, както и чрез ръчно преброяване на стоките. В заключение въззивният съд е приел, че ищцата е проявила небрежност при изпълнението на поетите от нея трудови задължения, като се е отнесла без необходимото внимание и не е извършвала достатъчен надзор по отношение на наличните в процесния магазин стоки, поради което и с оглед на значителния размер на вредоносния резултат – загуба за работодателя на стойност 30 708.75 лв. (по пазарни цени, съгласно заключението на ССЕ – в размер на 35 643.75 лв.), респ. на стойност от 11 678.94 лв. (по отчетна, балансова стойност, а съгласно заключението на ССЕ – в размер на 12 804.65 лв.), извършеното от нея дисциплинарно нарушение е тежко и наложеното дисциплинарно наказание съответства на неговата тежест, съобразно нормативните изисквания, предписани в правната норма на чл. 189 КТ. Прието е и че в това отношение е ирелевантно изтъкваното от ищцата обстоятелство, че за възникване на тези вредоносни последици биха били виновни, наред с нея, и други служители, които също не са изпълнявали добросъвестно своите трудови задължения и са станали причина за увреждането на работодателя.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателката-ищца, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен и ясно и точно е формулиран единствено процесуалноправният въпрос относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните. Жалбоподателката поддържа, че този правен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г. и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
И. от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е принципно значим по всяко дело, но в конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. В тази връзка са обсъдени всички релевантните за спора обстоятелства по делото и са разгледани и всички валидно заявени твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. В съответствие с тази задължителна практика, включително с цитираните в изложението – ППВС № 1/13.07.1953 г. и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, видно от подробните мотиви на въззивния съд към обжалваното решение, той е обсъдил в съответствие с чл. 12 и чл. 235, ал.2 от ГПК всички относими към спора доказателства и всички заявени от страните доводи, които са от значение за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Важното е да са спазени изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, което случая е налице, като евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.
В останалата част от писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката не е формулиран друг процесуалноправен или материалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Вместо изведен правен въпрос, тази част от изложението преповтаря и доразвива, наведените и с касационната жалба, оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. В края на изложението си жалбоподателката е посочила, че СГС се е произнесъл и по съществен материалноправен въпрос по приложението на чл. 187, т. 9 и т. 10, и чл. 189, ал. от КТ, но такъв правен въпрос не е изведен и формулиран от нейна страна. Предвид задължителните за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тази част от изложението на жалбоподателката не съдържа извеждане и формулировка на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Преповторените и доразвити в тази част от изложението, наведени и с касационната жалба, касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон, не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество, претендиарните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 1 116 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 03.04.2013 г., постановено по възз. гр. дело № 15879/2012 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА Д. Ц. Ц. да заплати на „А. Б.” ЕАД сумата 1 116 лв. (хиляда сто и шестнадесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.