4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
гр. София, 09.01.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5586 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Д. срещу решение № 81/28.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 169/2013 г. на Варненския апелативен съд (ВарАпС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 66/25.02.2013 г. по гр. дело № 595/2012 г. на Добричкия окръжен съд, предявеният от жалбоподателя срещу П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до пълния му предявен размер от 33 333.33 лв.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната отхвърлителна част на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната П. (П.) не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос: при определяне на обезщетение за нанесени неимуществени вреди, следва ли съдът да взема предвид и да прилага разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и какви са критериите за понятието „справедливост”, приложими при определяне размера на това обезщетение. Жалбоподателят сочи и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка поддържа, че с обжалваното въззивно решение, посоченият материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 7/30.12.1959 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, решение № 1226/10.07.2001 г. по гр. дело № 1528/2000 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 545/05.10.2004 г. по нак. дело № 72/2004 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВКС и решение № 111/07.10.2009 г. по въззивно гр. дело № 273/2009 г. на ВарАпС. Жалбоподателят поддържа и че изведеният от него материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 1 500 лв. и за да го отхвърли с обжалваната част от въззивното решение в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 33 333.33 лв., въззивният съд е взел предвид всички установени от доказателствата по делото обстоятелства, а именно: На 03.08.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 195, т. 4 и т. 7, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, като на същата дата е бил задържан за срок от 24 часа, а на 04.08.2011 г. по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която на 13.09.2011 г. е била заменена с „домашен арест”. Досъдебното наказателно производство срещу ищеца е било прекратено с постановление на прокурора на 22.06.2012 г., поради непълнота на доказателствата и недоказаност, т.е. – че ищецът не е извършител на деянието. От доказателствата по делото е установено, че вследствие взетата по инициатива на ответната П. мярка за неотклонение „задържане под стража” и образуваното и прекратено от нея предварително производство срещу ищеца, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в: притеснения и потиснатост заради проваляне на плановете му за заминаване на работа в чужбина; притеснения за финансовото състояние и за общото бъдеще на ищеца и приятелката му, която му заявила бъдеща раздяла при евентуално осъждане; засилени страхове от факта, че привличането му като обвиняем е станало в определения изпитателен срок по предишна присъда за същото престъпление; т.е. – ищецът е преживял безпокойство за бъдещата си съдба, притеснения, стрес и душевен дискомфорт. В заключение въззивният съд е посочил, че задържането под стража е продължило малко повече от един месец, а предварителното производство – около единадесет месеца, като е приел, че сравнително кратката им продължителност (респ. – на търпените неимуществени вреди от тях) следва да е определяща при определяне размера на дължимото обезщетение, и е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че този размер възлиза на 1 500 лв. Посочил е и че уважаване на иска в претендирания размер би довело до неоснователно обогатяване на ищеца.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в посочените и от ищеца ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – наказателното производство е прекратено по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното в случая обезщетение, съобразено с конкретните факти по делото, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на касатора-ищец материалноправен въпрос. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения от него правен въпрос.
В тази връзка следва да се отбележи и че посочените от касатора-ищец, ППВС № 7/30.12.1959 г. (т. 13 от което е отменена с ППВС № 4/23.12.1968 г.) и ТР № 88/12.09.1962 г. нямат отношение към приложението на чл. 52 от ЗЗД, респ. – към изведения в изложението материалноправен въпрос. Последният по никакъв начин не е обсъждан и в посоченото и представено (в препис) от жалбоподателя, решение № 1226/10.07.2001 г. по гр. дело № 1528/2000 г. на V-то гр. отд. на ВКС. С влезлите в сила, решение № 545/05.10.2004 г. по нак. дело № 72/2004 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВКС и решение № 111/07.10.2009 г. по въззивно гр. дело № 273/2009 г. на ВарАпС (също посочени и представени от касатора) са определени, съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетения за неимуществени вреди от деликти, но при случаи и за вреди, които са съществено различни от тези по настоящото дело, поради което не е налице противоречие с обжалваното решение.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 81/28.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 169/2013 г. на Варненския апелативен съд, – в обжалваната част, с която предявеният от Д. Т. Д. срещу П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до пълния му предявен размер от 33 333.33 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.