2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
гр. София, 10.01. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5698 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. К. срещу решение № 883/17.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 183/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
Въззивното решение е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 3777/24.10.2012 г. по гр. дело № 3378/2012 г. на Пловдивския районен съд (ПРС) в частта, с която е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че същият дължи на Р. Б. Д., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, сумата 10 000 лв. по двустранно подписана между тях разписка от 26.11.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2011 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед № 17037/29.12.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 24626/2011 г. на ПРС; респ. – и в частта относно разноските по делото.
За да постанови решението си в обжалваната част, с която предявеният по делото установителен иск е уважен за сумата 10 000 лв., въззивният съд е приел, че съгласно съдържанието на процесната разписка от 26.11.2008 г., жалбоподателят, в качеството си на продавач, е получил тази сума от ищцата, в качеството й на купувач, като част от цената на недвижим имот, описан като обект, предвиден да се построи по одобрен идеен проект в УПИ І – търговски комплекс и зеленина, в кв. 6 по плана на[жк]в [населено място], който обект ще се състои от две нива с квадратура 335 кв.м. на първото ниво – етаж и 300 кв.м. на сутеренния етаж, както и че сумата се плаща като гаранция, че жалбоподателят в седемдневен срок от подписването на разписката няма да предлага този имот за продажба на трети лица, и в случай, че в този срок ищцата не се яви за подписване на предварителен договор или се откаже да сключи такъв, сумата ще се задържи от жалбоподателя като неустойка. Окръжният съд е приел и че ищцата претендира връщането на процесната сума, като получена без основание, респ. – на неосъществено основание, предвид твърденията и доводите й в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата й молба, че процесната разписка няма характер на предварителен договор, че такъв не е и не би могъл да бъде сключен, тъй като имотът не е индивидуализиран и не е определена и определяема продажната му цена, поради което несключването на такъв договор не може да се вмени във вина на ищцата, както и че при липса на договор не може да има договорна неустойка за неизпълнение. Въззивният съд е приел и че възраженията на жалбоподателя-ответник срещу иска са, че процесната разписка не представлява предварителен договор, но тя обективира преддоговорни отношения между страните за сключване на такъв договор, като платените 10 000 лв. представляват т.нар. „стоп-капаро”, обезпечаващо сключването му чрез поемането на посочените в разписката насрещни задължения на страните; че плащането не е лишено от основание, поради недобросъвестно поведение на ищцата, тъй като след изтичането на уговорения за това седемдневен срок тя уведомила жалбоподателя, че банката й е отказала кредит и след ново предложение на жалбоподателя за удължаване на срока, тя предпочела да се откаже от сключването на договора предвид настъпилата икономическа криза, заявявайки, че е по-добре да изгуби тези 10 000 лв., отколкото да изгуби много повече ако изтегли кредит. След подробно обсъждане на свидетелските показания по делото, окръжният съд е приел, че процесната разписка не представлява предварителен договор, тъй като в нея липсват съществените елементи на такъв относно цената и относно обекта, по отношение на които, съгласно свидетелските показания, страните не са постигнали съгласие – относно квадратурата на отделните нива и в частност – на сутеренния етаж, като ответникът е следвало да предложи, а ищцата – да одобри промяна в проекта, която е следвало да се одобри и от съответния надлежен орган, както и че е била обсъждана цена от 500 000 лв., но само за първото ниво, а за сутеренното ниво страните е следвало да преговарят с оглед изменението на проекта. Въззивният съд е приел и че за да е налице поддържаната от жалбоподателя-ответник хипотеза на обезщетение по чл. 12 от ЗЗД – поради недобросъвестност на ищцата в преддоговорните правоотношения, то поканата за сключването на договора е трябвало да съдържа всички съществени елементи на предлагания договор и в този й вид да е приета от насрещната страна по несъмнен начин, а с оглед свидетелските показания по делото, офертата не е отговаряла на тези изисквания. Окръжният съд е приел и че обезщетението за вреди по чл. 12 от ЗЗД не е равнозначно на договорна неустойка, каквато не се дължи на жалбоподателя, след като няма сключен договор.
Касационната жалба на ответника В. И. К. срещу така постановената и мотивирана, обжалвана част от въззивното решение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят е представил и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – на основанията си за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. Б. Д., в отговорите си (отделно подадени) на касационната жалба и на изложението на жалбоподателя, излага становище и съображения за неоснователност на жалбата и че не следва да се допуска касационното обжалване.
В пунктове І и ІІ от изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че въззивният съд се произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с тълкуването на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, с правилната правна квалификация на предявения иск и с преддоговорната отговорност по чл. 12 от ЗЗД, които съдът разрешил в противоречие с конкретно посочени и представени от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, и влезли в сила въззивни решения на СГС. Ясна и точна формулировка на такива материалноправни въпроси, тази част от изложението на жалбоподателя обаче не съдържа. Вместо това там са преповторени някои от оплакванията и доводите от касационната жалба за неправилност на обжалваната част от въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, т.е. – наведените основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които са различни от общите и допълнителните основания за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това положение, съгласно задължителните указания и разясненията по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не следва да се допуска по пунктове І и ІІ от изложението на жалбоподателя, където са навадени единствено допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, но без да е изведен и ясно формулиран правен въпрос, който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване.
В пункт ІІІ от изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, ясно и точно е формулиран следният материалноправен въпрос: когато е налице авансово плащане, което цели да гарантира сключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, приложими ли са институтите на задатъка (чл. 93 от ЗЗД) и на отметнината (чл. 308 от ТЗ). К. поддържа, че този материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че такива правоотношения са често срещани в практиката при сделки с недвижими имоти и приложимостта спрямо тях на институтите на задатъка и отметнината изисква съответното им изясняване.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че така формулираният от жалбоподателя материалноправен въпрос в случая съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Този правен въпрос е въведен в предмета на спора по делото с отговора на исковата молба, където жалбоподателят-ответник възразява срещу предявения по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и основан на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД установителен иск, с твърденията и съображенията, че плащането на процесната сума 10 000 лв. не е лишено от основание, тъй като тя представлява т.нар. „стоп-капаро”, имащо обезпечителен (гаранционен) и обезщетителен характер в преддоговорните отношения между страните. Този правен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от съществено значение за изхода на правния спор по делото, тъй като неговото разрешаване е свързано и е от значение за установяване на действителната воля на страните, обективирана в процесната разписка, а следователно – и за действителната правната квалификация на спорните между тях правоотношения по делото.
Налице е и наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По формулирания от жалбоподателя материалноправен въпрос страните не сочат, а и не се установява наличието на задължителна практика на ВКС (посочените и представени от касатора решения по чл. 290 от ГПК не дават разрешение на този правен въпрос). Създаването на такава задължителна практика по реда на чл. 290 от ГПК би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния закон, и конкретно – по приложението на правинте институти на задатъка (чл. 93 от ЗЗД) и на отметнината (чл. 308 от ТЗ) във визирания във въпроса случай. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото.
С оглед на това, касационното обжалване на въззивното решение – в атакуваната му част, следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по формулирания от касатора материалноправен въпрос, а именно: когато е налице авансово плащане, което цели да гарантира сключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, приложими ли са институтите на задатъка (чл. 93 от ЗЗД) и на отметнината (чл. 308 от ТЗ).
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 200 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 883/17.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 183/2013 г. на П. окръжен съд – в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на В. И. К., че същият дължи на Р. Б. Д., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, сумата 10 000 лв. по двустранно подписана между тях разписка от 26.11.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2011 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед № 17037/29.12.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 24626/2011 г. на Пловдивския районен съд; респ. – и в частта относно разноските по делото.
УКАЗВА на жалбоподателя В. И. К. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 200 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.