О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 14.01. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 4906 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Ц. К. чрез адвокат С. С. против решение № 319 от 22.02.2013 г. на Апелативен съд – [населено място], ГО, 8 състав, постановено по въззивно гр.д. № 787/2012 г., с което, потвърждавайки решение № 4828 от 12.08.2011 г., постановено по гр.д.№ 1624/2008 г. по описа на Софийски градски съд, ГК, І-13 състав, са отхвърлени предявените от А. Ц. К. срещу [фирма] искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, поради което същата е процесуално допустима. Жалбата съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
Представено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В изложението към касационната жалба е формулиран следният правен въпрос: „От кой момент вземането от непозволено увреждане е изискуемо – от деня на извършването или от деня на откриването на дееца, когато има образувано производство срещу неизвестен извършител, което не е приключило, а нито деецът, нито лицата, които отговарят за него са известни”, като се поддържа, че този въпрос е обусловил произнасянето в обжалваното решение и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответника по касация [фирма] е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва да са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и оспорва основателността на касационната жалба.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 4828 от 12.08.2011 г., постановено по гр.д.№ 1624/2008 г. по описа на Софийски градски съд, ГК, І-13 състав, с което са отхвърлени предявените от А. Ц. К. срещу [фирма] искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че синът на ищцата С. Н. К. е починал на 11.12.2001 г. в [населено място] при падане от скеле на строителен обект, чийто инвеститор е ответното дружество. Пострадалият заедно с още 4 човека били наети от ответника за изпълнение на строителни работи, като не е сключван писмен договор, а устно са се разбрали за възнаграждението. Инцидентът е станал при демонтаж на скелето по време на тежки климатични условия, при минус 12 градуса и снеговалеж. Синът на ищцата починал в следствие на падане от скелето – след получена контузия на мозъка. При тези факти въззивният съд е приел, че е доказано реализирането на елементите от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, доколкото инцидентът, при който е починал синът на ищцата, е настъпил при изпълнение на възложена му от ответника работа, без съобразяване с тежките климатични условия и при необезопасеност на обекта. За установени са приети и твърдяните от ищцата неимуществени вреди. Независимо от това, искът (предявен на 21.01.2008 г.) е отхвърлен, тъй като за основателно е прието заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Въззивният съд е обсъдил доводите на ищцовата страна, че погасителната давност не е изтекла по аргумент от чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е намерил същите за неоснователни.
По заявеното основание за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Формулираният в изложението въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК всъщност съдържа две питания: (1) от кой момент е изискуемо вземането от непозволено увреждане в случаите по чл. 49 ЗЗД и (2) променя ли се началото на теченето на давностния срок за вземанията от непозволено увреждане в случаите по чл. 49 ЗЗД, когато нито деецът, нито лицата, които отговарят за него са известни.
По отношение на първия от така уточнените от състава на Върховния касационен съд въпроси съдът намира следното:
Този въпрос е разгледан от въззивния съд и има обуславящо значение за изхода на делото, а даденото разрешение съответства на задължителната практика на ВКС. В Постановление № 2 от 21.12.1981 г. на Пленума на Върховния съд на Република България се сочи, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен – от деня на неговото откриване, като в случаите, когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта. Прилагайки това принципно разрешение към конкретния случай, изводът, който се налага е, че давностният срок за вземанията от непозволеното увреждане, осъществено на 11.12.2001 г., е изтекъл на 11.12.2006 г. В случая претенциите на А. Ц. К. са заявени след изтичането на този срок – на 21.01.2008 г. На следващо място, с т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 5.04.2006 г. на ВКС по т.д.№ 5/2005 г., ОСГК и ОСТК, е прието, че ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. С цитираното Тълкувателно решение ВКС отрича като неправилно разбирането, че произнасянето по въпроса за обезщетението трябва да изчака приключването на наказателното производство, през периода на висящност на който давност не тече и приема за правилно тълкуването, според което гражданският иск трябва да се предяви в петгодишния давностен срок, а образуването на досъдебно или съдебно производство по НПК не спира теченето на този срок. Същевременно, с т. 7 от Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на Върховния съд на Република България е разяснено, че възложителят на работа отговаря и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду лицата, на които е възложил извършването на определена работа, е причинил вредите. Съвместното приложение на цитираните задължителни постановки на ППВС № 7/1959 г., ППВС № 2/1981 г. и ТР по т.д.№ 5/2005 г. на ВКС, ОСГК и ОСТК, налага извода, че в случаите, когато се търси ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, теченето на давностния срок по отношение на вземането срещу възложителя на работа не е обусловено от откриването на дееца, когато е известно лицето, което отговаря за него, макар да има образувано производство срещу неизвестен извършител, което не е приключило.
Вторият уточнен въпрос (променя ли се началото на теченето на давностния срок за вземанията от непозволено увреждане в случаите по чл. 49 ЗЗД, когато нито деецът, нито лицата, които отговарят за него са известни) няма обуславящо значение за изхода на делото. Още в исковата молба ищцата е заявила, че синът й е започнал изпълнение на възложена от ответника работа през м. септември 2001 г. Твърденията в тази насока са поддържани в о.с.з.25.02.2009 г., като в отговор на заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, пълномощникът на ищцата е поддържал само правни доводи срещу същото, а именно: „при висящо, не прекратено досъдебно производство към настоящия момент, тази давност за предявяване на граждански иск не е изтекла”. Промяна в тази позиция не е внесена по надлежния процесуален ред до приключване на устните състезания и съответно – фактическо твърдение, че възложителят на работата е бил установен в период от време по-малък от 5 години преди 21.01.2008 г. – не е било предмет на изследване в инстанциите по същество. Доколкото въззивният съд не се е произнесъл по подобно твърдение и същото не е било предмет на делото, отговорът на въпроса „променя ли се началото на теченето на давностния срок за вземанията от непозволено увреждане в случаите по чл. 49 ЗЗД, когато нито деецът, нито лицата, които отговарят за него са известни?” няма обуславящо значение за решението по делото, съответно – не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК.
Предвид отсъствието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 319 от 22.02.2013 г. на Апелативен съд – [населено място], ГО, 8 състав, постановено по въззивно гр.д. № 787/2012 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 319 от 22.02.2013 г. на Апелативен съд – [населено място], ГО, 8 състав, постановено по въззивно гр.д. № 787/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: