2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1375
гр. София, 03.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4442 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 105/23.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 230/2013 г. на Пернишкия окръжен съд. Решението е обжалвано в частта му, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № 24/30.01.2013 г. по гр. дело № 1538/2012 г. на Пернишкия районен съд, са уважени предявени от П. К. П. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 25/09.02.2012 г. на изпълнителния директор на дружеството-жалбоподател, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „началник кариера” при дружеството-жалбоподател и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 000 лв. – обезщетение за оставането му без работа вследствие незаконното уволнение през периода 10.02.2012 г. – 27.03.2012 г. и сумата 410.48 лв. – разликата между получаваното от ищеца при ответника трудово възнаграждение и получаваното при новия работодател през периода 28.03.2012 г. – 10.08.2012 г., ведно със законните лихви за забава върху тези суми, считано от 09.08.2012 г. до окончателното им изплащане, като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат подробни оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. К. П. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, ясно и точно е формулиран единствено следният (конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 180 от ГПК, а именно: задължен ли съдът да зачете доказателствената стойност (сила) на частен свидетелстващ документ, подписан от страните, който е приет като доказателство по делото и не е оспорен. К. навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като излага доводи и съображения, че този процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на чл. 180 от ГПК, както и за развитие на правото.
В изложението на касатора се твърди и че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл и по други процесуалноправни въпроси и по материалноправен въпрос, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС. В изложението обаче такива правни въпроси не са изведени и формулирани, а вместо това са преповторени част от наведените с касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния и на материалния закон, а също така са цитирани решения на ВКС, което не съставлява надлежно навеждане от страна на касатора на други (освен посочения по-горе ясно формулиран процесуалноправен въпрос) общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
За да отмени частично отхвърлителното първоинстанционно решение и уважи предявените по делото искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел следното: След като с влязло в сила съдебно решение е било отменено предходно уволнение на ищеца и той е бил възстановен на процесната длъжност „началник кариера” при ответника, на 09.02.2012 г. ищецът се е явил на работа. На същата дата му е била връчена процесната заповед № 25/09.02.2012 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради съкращаване в щата. Ищецът се е подписал за връчването на заповедта, като същият е положил подписа си и под изписаната с по-дребен шрифт на същия лист, декларативна част, че не се ползва от закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, включително, – че не боледува от болест, определена в Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ. Окръжният съд, въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, е приел за установено и че през времето, когато ищецът не е бил на работа поради предходното му дисциплинарно уволнение, а именно – на 13.05.2011 г. у него е открит и той е лекуван от неинсулинозависим захарен диабет, което заболяване е визирано в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5/20.02.1987 г. Прието е и че няма данни по делото работодателят да е узнал през този период за заболяването на ищеца, както и че последният не е имал задължение да го уведомява за това. Също въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза и устните обяснения на ищеца в открито съдебно заседание по делото, въззивният съд е приел за установено и че ищецът има рефлексационна аномалия на двете очи, поради която и с оглед другото му заболяване захарен диабет, той не би могъл да разчете без очила по-дребен шрифт, с какъвто е изписана и посочената по-горе декларативна част (под заповедта за уволнение), че той не се ползва от закрилата при уволнение по чл. 333 от КТ. Окръжният съд е приел и че в писмения отговор на ответника не се твърди, че ищецът е бил с очила, когато е подписвал заповедта и декларацията под нея, както и че в случая не е от значение дали състоянието и длъжността на ищеца са изисквали той да носи очила (каквито доводи са направени от ответника), а са релевантни обстоятелствата, че ищецът не е носел очила, когато е полагал подписа си, и че без очила той не би могъл да разчете дребния текст на декларацията под заповедта. При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът не е укрил умишлено пред работодателя си наличието на своето заболяване неинсулинозависим захарен диабет, поради което не е бил и недобросъвестен при подписването на декларативната част под уволнителната заповед; респ. – достигнал е и до решаващия си извод, че ищецът се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ и след като не е искано и не е получено съответното разрешение от инспекцията по труда за неговото уволнение, то същото е незаконосъобразно на това основание.
При така изложените мотиви от въззивния съд, и конкретно – досежно подписаната от ищеца (наред със заповедта за уволнение) декларация, че не боледува от болест, определена в Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ, следва извод, че формулираният от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 180 от ГПК в случая представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото разрешаването на този процесуалноправен въпрос е обуславящо правните изводи, включително решаващите такива на въззивния съд в обжалваното решение, поради което е и от съществено значение за изхода на правния спор по делото. По този процесуалноправен въпрос страните не сочат задължителна практика на ВКС, като създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на разпоредбата на чл. 180 от ГПК в случаи като настоящия. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на подобни дела, по които този процесуалноправен въпрос е спорен, според точния смисъл на тази разпоредба, респ. би допринесло и за развитието на правото, т.е. налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато – в обжалваната от касатора част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 180 от ГПК, а именно: задължен ли съдът да зачете доказателствената стойност (сила) на частен свидетелстващ документ, подписан от страните, който е приет като доказателство по делото и не е оспорен.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 и чл. 3 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 98.21 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 105/23.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 230/2013 г. на Пернишкия окръжен съд – в обжалваната част, с която са уважени исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КТ;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 98.21 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.