О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
гр. София, 11.11.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 6206 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищците С. С. С., Д. В. И., С. Г. Г., С. Г. С., Ц. В. Г., В. С. Д., Л. Т. М. и М. Т. К., както и по частна касационна жалба на ответниците В. К. И., А. В. Д., В. В. Д. и А. С. Г. срещу определение № 1056/13.05.2013 г., постановено по частно гр. дело № 1307/2013 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него е потвърдено определение от 06.02.2013 г. по гр. дело № 13624/2010 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно дело, като недопустимо.
Двете частни касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и са процесуално допустими. И в двете жалби се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Жалбоподателите-ищци поддържат в жалбата си, че са предявили по делото отрицателен установителен иск за установяване, че ответниците не са станали собственици на процесния имот по наследство от общия наследодател И. С., както и че имат интерес от иска, тъй като ответниците В. Я. И. и И. Г. И. са оспорили с отговора на исковата молба по делото „претендираното от ищците право” и „манифестират отблъскването от ищците” на правото на собственост на техния законен наследодател Н. И., която по силата на надлежно вписан протокол от 28.03.1950 г. по ч. гр. дело № 395/1949 г. на С. околийски съд (СОС) станала единствен собственик на процесния имот, който приживе внесла в ТКЗС. Излагат и съображения, че влязлото в сила решение за допускане на делба върху процесния имот между същите страни не установява със сила на пресъдено нещо, че ответниците не са собственици на процесния имот, тъй като страните по двете дела са същите, но исканията и основанията са различни. Поради това считат, че не се касае за повторно заведено дело и за спор, решен с влязло в сила решение. В тази връзка се позовават и на предходното постановено по делото определение № 1802/16.08.2012 г. по ч. гр. дело № 2313/2012 г. на САС.
В писменото си изложение жалбоподателите-ищци изцяло преповтарят и доразвиват оплакванията си, наведени с жалбата им, като по никакъв начин не са формулирали и извели материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл с обжалваното определение, и който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В изложението се поддържа единствено, че е налице противоречие между обжалваното определение и предходното определение № 1802/16.08.2012 г. по ч. гр. дело № 2313/2012 г. на САС, но без да сочат по какъв правен въпрос е това противоречие.
Жалбоподателите-ответници поддържат в жалбата си и в писменото й уточнение, че те не притежават никакъв дял от процесния имот и не са съсобственици на същия, но въпреки възражението им в тази насока, съдът ги „определил неоснователно” като такива, както по гр. дело № 27734/2006 г. на Софийския районен съд (СРС), по което е допусната и извършена делба на процесния имот, така и по настоящото дело, по което те са признали предявения иск. В тази връзка жалбоподателите-ответници също се позовават на протокола за съдебна делба от 28.03.1950 г.
В писменото си изложение жалбоподателите-ответници, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са извели следните два процесуалноправни въпроса: 1) относно стойността на признанието на иска; и 2) относно допустимостта на установителен иск между същите страни, участвали и в делбеното производство, с който се цели установяване, че няма съсобственост между страните върху имота по спора, но на друго основание, по отношение на което няма сила на пресъдено нещо, формирана с решението по делбата. Жалбоподателите-ответници не сочат никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд. Вместо това, в останалата част и на тяхното изложение се преповтарят и доразвиват оплакванията, наведени с жалбата им.
Ответниците по делото и по двете частни касационни жалби В. Я. Р.-И. и И. Г. И., в отговора си излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. В тази връзка поддържат, че съгласно съдебната практика установителен иск за собственост е недопустим, когато е налице влязло в сила решение за допускане на делба върху процесния имот между същите страни.
За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел за установено, че първоинстанционното производство е образувано – предвид уточнението на исковата молба с молба от 10.10.2012 г. – с иск за признаване за установено по отношение на ответниците – всички наследници на М. И. И., че Н. Ст. М., починала на 19.12.1979 г., е изключителен собственик на процесния имот – нива с площ 2 449 кв.м., находяща се в землището на [населено място], м. „Г. п.” по к.л. от кадастралния план от 1955 г., която нива е получила в свой изключителен дял съгласно делбен протокол от 28.03.1950 г. по ч. гр. дело № 395/1949 г. на СОС, надлежно вписан с одобрена от съда спогодба, постигната с М. И. – другата дъщеря на И. С. С., починал на 04.04.1949 г., който имот е бил внесен приживе от Н. И. М. при образуването на ТКЗС и е бил включен в блоковете на стопанството. С отговора на исковата молба жалбоподателите-ответници са признали иска. В съдебното заседание от 06.02.2013 г. останалите двама ответници В. Я. Р.-И. и И. Г. И. са оспорили иска като недопустим и са представили влязло в сила решение по гр. дело № 3822/2009 г. на СГС, с което е допуснато извършването на съдебна делба на процесния недвижим имот между същите страни по делото и са определени квотите им в съсобствеността. При така установените факти по делото, въззивният съд е намерил за несъстоятелна тезата на жалбоподателите за липса на тъждество между предмета на спора по настоящото дело и този по делбеното дело. В тази връзка са изложени съображения, че при постановяване на решение за допускане на делбата по чл. 344, ал. 1 от ГПК, съдът задължително трябва да изследва въпроса за съсобствеността върху имота, като обсъди всички допустими и относими доказателства по делото. Прието е, че в конкретния случай протоколът за съдебна делба от 28.03.1950 г., на който ищците основават претенцията си по настоящото дело, е бил представен по делбеното дело, но съдът не го е обсъдил, като е приел, че в това производство е недопустимо разглеждането на претенция по спор за материално право. Посочено е и че заинтересованите съделители са имали възможност да предявят иска за спорното материално право и да поискат спиране на делбеното производство, като след постановяване на решение по вещния иск да се позоват на него, за да обосноват тезата си относно съсобствеността върху делбения имот, но в случая ищците са изчакали окончателното решение по делбения спор и едва тогава са предявили установителния иск по настоящото дело – когато правото им да го предявят вече е преклудирано.
С така изложените мотиви към обжалваното определение, въззивният съд е разрешил втория изведен от жалбоподателите-ответници процесуалноправен въпрос в пълно съответствие с константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС. В нея еднозначно се приема, че при наличие на влязло в сила решение по допускането на съдебна делба се преклудират и е недопустимо пререшаване на въпросите относно съсобствеността върху имотите, броя на съделителите и техните квоти, чрез предявяване на вещни искове между същите страни и за същите имоти, които искове се основават на обстоятелства, настъпили преди решението за допускането на делбата, включително и чрез иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, какъвто е и установителният иск, предявен по настоящото дело. Не е налице противоречие и между обжалваното определение и предходното определение № 1802/16.08.2012 г. по ч. гр. дело № 2313/2012 г. на САС, на което се позовават жалбоподателите-ищци. С последното е отменено първото определение от 21.03.2012 г. за прекратяване на първоинстанционното производство, тъй като то е било постановено преди отстраняването на нередовностите на исковата молба с молбата от 10.10.2012 г., едва с която е уточнено предявяването по делото на установителния иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Другият изведен от жалбоподателите-ответници процесуалноправен въпрос – относно стойността на признанието на иска, няма никакво отношение към процесуалната допустимост, респ. – недопустимост на предявения иск (този въпрос би имал значение за основателността на иска, но само ако той е процесуално допустим). Поради това, този процесуалноправен въпрос в случая не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд.
Както вече беше посочено, в изложението на жалбоподателите-ищци по никакъв начин не е формулиран и изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл с обжалваното определение, и който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, – тъй като не са налице общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, то същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1056/13.05.2013 г., постановено по частно гр. дело № 1307/2013 г. на С. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.