2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
гр. София, 10.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 6948 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 2696/11.09.2013 г., постановено по възз. частно гр. дело № 2787/2013 г. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено определение № 10668/09.07.2013 г. по гр. дело № 6002/2012 г. на Варненския районен съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело, образувано по иск по чл. 40 от ЗУЕС.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, от разрешаването на който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателя са изведени следните три (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, а именно: 1) кой представлява етажната собственост в производствата пред съда; 2) когато в поземлен имот има самостоятелни сгради, които принадлежат на отделни собственици, притежаващи и идеални части от поземления имот и подобренията в него, налице ли е т. нар. „хоризонтална” етажна собственост, по отношение на която е приложим ЗУЕС; и 3) налице ли е такава етажна собственост, когато сградите в имота са с общи носещи стени, плочи, трегери, покриви и подпокривни пространства. По отношение на първия – процесуалноправен въпрос, жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа същият да е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 361/06.08.2012 г. по ч. гр. дело № 72/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите два – материалноправни въпроса, жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа тези два въпроса да са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 582/12.04.2012 г. по гр. дело № 6929/2011 г. на Бургаския районен съд (БРС), потвърдено с решение № 980/25.10.2012 г. по възз. гр. дело № 1286/2012 г. на Бургаския окръжен съд (БОС), и решение от 25.07.2011 г. по възз. гр. дело № 3871/2010 г. на Софийския градски съд (СГС), както и същите два въпроса да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съдът намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
За да сподели крайния извод на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения от жалбоподателя по делото конститутивен иск по чл. 40 от ЗУЕС за отмяна на решения от 07.04.2012 г. на общо събрание на етажна собственост, въззивният съд е приел, че липсва, както етажна собственост, така и сключен към датата на подаването на исковата молба, договор по чл. 2 от ЗУЕС. В тази връзка е прието за установено, че в случая е налице жилищен комплекс, планиран като такъв от затворен тип, но той не е обособен в режим на етажна собственост, тъй като тринадесетте еднофамилни самостоятелни жилищни сгради в него принадлежат на отделни собственици, като съсобствени между последните са единствено поземленият имот и подобренията в него – трафопост, портиерна, техническо помещение с резервоар за вода, барбекю-зона с открит навес, камина и мивка, басейн със зона за плажуване и техническо помещение с пречиствателна станция, нагревател за вода и компенсаторен резервоар към него и др. Прието е за установено и че ищецът-инвеститор и ответниците – останалите съсобственици на терена и на подобренията са сключили договор и са регистрирани (вписали са договора) по реда на чл. 2 от ЗУЕС, но едва на 11.02.2013 г. – след датата на атакуваните с иска решения от 07.04.2012 г. и след датата на подаването на 09.05.2012 г. на исковата молба по делото, с оглед на което е прието и че е недопустима претенцията за отмяна на решение на орган – т.нар. общо събрание, който не е съществувал към тези дати. В тази връзка е прието и че надлежни ответници поначало са собствениците на самостоятелните жилищни сгради, които са съсобственици на терена, а не както е посочено в исковата молба на жалбоподателя – собственици в комплекс от затворен тип чрез избран управител.
Видно от мотивите към обжалваното определение, вторият изведен от жалбоподателя правен въпрос (когато в поземлен имот има самостоятелни сгради, които принадлежат на отделни собственици, притежаващи и идеални части от поземления имот и подобренията в него, налице ли е т. нар. „хоризонтална” етажна собственост, по отношение на която е приложим ЗУЕС), несъмнено е обуславящ крайния извод на въззивния съд и е от съществено значение за изхода на делото, респ. – този материалноправен въпрос представлява в случая общо основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на него, обаче не са налице, наведените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
За никое от трите посочени от жалбоподателя решения на първоинстанционен и въззивни съдилища, същият не е ангажирал доказателства те да са влезли в сила, като решение № 980/25.10.2012 г. по възз. гр. дело № 1286/2012 г. на БОС не е и представено в препис по делото, а преписът от решение № 582/12.04.2012 г. по гр. дело № 6929/2011 г. на БРС не е в цялост. Поради това, съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези три решения не са годни да формират съдебна практика, респ. – противоречива такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В ТР № 45/01.04.1960 г. на ОСГК на ВС, в т. 2 от ППВС № 4/30.10.1964 г. и в т. 1 от ППВС № 2/04.05.1982 г. и в мотивите към тях, ясно и еднозначно е прието, че в случаи, когато в един имот има самостоятелни сгради, които принадлежат на отделни собственици, притежаващи и идеални части от земята, правното положение е аналогично, близко по характер, сходно с това при етажната собственост, поради което в тези случаи дворното място е в положение, аналогично на обща част и съсобствеността върху него е неразривно свързана със собствеността върху сградите на отделните собственици, от което следва, че разпоредбите на чл. 33 от ЗС са неприложими и че не може да с допусне делба само на дворното място в тези случаи. От това тълкуване и правоприлагане по аналогия не следва, че в тези случаи е налице етажна собственост, а точно обратният извод – че етажна собственост не е налице, поради което са налице предпоставките за правоприлагането по аналогия. Съвсем отделен е въпросът, че понякога в практиката неточно и неправилно се използва терминът „хоризонтална етажна собственост”, каквато не е уредена в закона. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 816/07.07.2011 г. по гр. дело № 2028/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, също ясно и еднозначно е прието, че когато в едно дворно място има хоризонтално разположени две и повече сгради и те са собственост на отделни лица, не е налице етажна собственост, като в това решение е направено и ясно разграничение с етажната собственост.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя горната практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. В пълно съответствие с тази задължителна практика на ВКС, въззивният съд е разрешил втория изведен в изложението на касатора правен въпрос. От това и съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва, че по отношение на този материалноправен въпрос не е налице допълнителното основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
При положение, че по делото е прието за установено, че в случая не е налице етажна собственост, то изцяло без значение за изхода на частното гр. производство е изведеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, първият в изложението му (кой представлява етажната собственост в производствата пред съда), по който въззивният съд не се е и произнасял в мотивите към обжалваното определение. Окръжният съд не е приемал за установено по делото и тринадесетте еднофамилни самостоятелни жилищни сгради в съсобствения поземлен имот, да са с общи носещи стени, плочи, трегери, покриви и подпокривни пространства. Такъв извод не може да се направи и от представените по делото скици, на които се позовава жалбоподателят. От тези скици е видно единствено, че тези тринадесет еднофамилни самостоятелни жилищни сгради са групирани в четири групи от по три и четири сгради, които са частично долепени една до друга в рамките на съответната група, което сочи по-скоро на т.нар. застрояване „на калкан”, а не на общи носещи стени, плочи, трегери, покриви и подпокривни пространства, каквито са визирани в последния изведен в изложението на жалбоподателя правен въпрос.
По горните съображения и съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези два правни въпроса – първият и третият в изложението на жалбоподателя, в случая не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд.
В заключение – касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2696/11.09.2013 г., постановено по възз. частно гр. дело № 2787/2013 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.