2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София, 23.01. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4692 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е. – Н.” с-ие срещу решение № 755/18.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3739/2012 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановена отмяна на обжалваните пред въззивния съд части на решение № 119/13.06.2012 г. по гр. дело № 81/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, е уважен предявеният от Т. Л. Ц. и Е. Х. Н. срещу жалбоподателя, Ж. С. Н. и Е. Ж. Н. иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено, че последните трима дължат солидарно на двамата ищци сумата 15 000 E. – неустойка („обезщетение”) за забавено изпълнение по чл. 4, ал. 1, т. 2 от допълнително споразумение от 11.06.2008 г. към предварителен договор от 25.03.2005 г., за периода 01.01.2010 г. – 31.10.2010 г., ведно със законната лихва от 05.11.2011 г. до окончателното плащане, и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Т. Л. Ц. и Е. Х. Н. насрещен евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за обявяване за нищожна, поради накърняване на добрите нрави, същата клауза за неустойка („обезщетение”) за забава по чл. 4, ал. 1, т. 2 от допълнително споразумение от 11.06.2008 г. към предварителен договор от 25.03.2005 г., като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба Т. Л. Ц. и Е. Х. Н. в отговора си излагат становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата; претендират и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, а именно: дали договорната неустойка за забава, уговорена без краен предел, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение, посоченият материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Също в тази връзка, в изложението се сочи и е представено (в препис) и определение № 205/30.03.2011 г. по търг. дело № 614/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Последното обаче, като постановено по реда на чл. 288 от ГПК, не е годно да формира практика на ВКС и противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което не следва да бъде обсъждано (в този смисъл – т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да постанови обжалваното решение, възизвният съд е приел в мотивите към него, че процесната неустойка по чл. 4, ал. 1, т. 2 от допълнително споразумение от 11.06.2008 г. към предварителен договор от 25.03.2005 г. между страните, в размер 1 500 E. за всеки месец забава след 30.09.2008 г. на изпълнението на задълженията на жалбоподателя за завършване на строителството и въвеждане на обектите в експлоатация, е уговорена без краен предел и фиксиран срок, до който може да се начислява, но тази неустоечна клауза не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В тази връзка са изложени съображения, че завършването на строителството и въвеждането на обектите, предназначени за ищците, в експлоатация, е изисквало минимални усилия от страна на жалбоподателя; както и че клаузата за неустойка – така, както е уговорена към 11.06.2008 г., е в хармония с присъщите на този правен институт обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като размерът на неустойката зависи изцяло от поведението на дружеството-касатор, което е следвало да изпълни задълженията си с грижата на добрия търговец.
Горният решаващ извод на въззивния съд и изложените във връзка с него съображения, макар и лаконични, по никакъв начин не са в противоречие с т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както неоснователно поддържа касаторът, а са в пълно съответствие с дадените там от ОСТК на ВКС, задължителни за съдилищата, указания и разяснения по тълкуването и прилагането на материалния закон. В тази точка от тълкувателното решение, на първо място е възприето принципното разрешение на поставения и по настоящото дело материалноправен въпрос, което е възприето и от въззивният съд в обжалваното решение, а именно, – че клауза за неустойка, без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, не е нищожна. На следващо място в тълкувателното решение е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че преценката за такава нищожност (респ. – за валидността на неустоечната клауза) следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на договора, като в мотивите към тълкувателното решение са изброени и примерни (което е изрично изтъкнато, като се сочи и от самия жалбоподател по настоящото дело) критерии за извършването на преценката. Именно такава преценка е извършена и в случая от въззивния съд, като съображенията му затова са изцяло в съответствие и с приетото в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 4/25.02.2009 г. по търг. дело № 395/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС, което от своя страна е в пълен унисон с цитираната т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В това решение на ВКС, по реда на чл. 290 от ГПК са развити (действително – в значителна степен по-обстойно и детайлно) съображения, каквито са изложени и от апелативния съд в обжалваното решение, а именно: „Неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи би могло в по-голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна.” Като е изложил аналогични мотиви, за да изведе решаващия си извод за валидност на процесната клауза за неустойка, въззивният съд е разрешил изведения от касатора материалноправен въпрос, не в противоречие, а напротив – в пълно съответствие с практиката на ВКС, и конкретно – с цитираните: т. 3 от тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 4/25.02.2009 г. по търг. дело № 395/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Въпреки изхода на делото пред касационната съдебна инстанция, на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат претендираните от тях разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, тъй като не се установява такива да са направени. Съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие между тях и пълномощника им по делото – адвокат, възнаграждението на последния е уговорено като платимо по банков път, но доказателства за извършване на такова плащане не са представени (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 755/18.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3739/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.