О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
гр. София, 30.01. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 4278 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. „М.” чрез юрисконсулт Д. З. против решение № 102 от 27.03.2013 г. на Хасковски окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 159/2013 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по касация Г. П. Р. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира присъждането на разноски – адвокатско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 314 от 14.12.2012 г., постановено по гр.д.№ 672/2012 г. по описа на Районен съд – [населено място], с което са уважени предявените от Г. П. Р. срещу А. „М.” искове, а именно: по чл. 213, ал. 2 КТ – за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане на работа в периода от 22.05.2012 г. до 12.07.2012 г. в размер на 1 093,68 лв., заедно със законната лихва върху нея от 05.09.2012 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ – за отмяна на уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ със заповед № 3400 от 21.05.2012 г. на Директора на А. „М.”; за възстановяване на длъжността „младши митнически специалист” в М. С. към А. „М.” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода от 13.07.2012 г. до 13.01.2013 г. в размер на 3 201 лева (разликата над сумата 2 369,71 лева за периода от 04.12.2012 г. до 13.01.2013 г. е присъдена от въззивния съд), заедно със законната лихва върху нея от 05.09.2012 г. до окончателното изплащане.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е формулиран следния въпрос: „Допълнителното споразумение за промяна на трудовото правоотношение с правно основание чл. 119, чл. 345, ал. 1 и чл. 66, ал. 1, т.1 и ал. 2 КТ представлява ли такова, с което се променя мястото на работа на служителя; необходимо ли е изричното писмено съгласие на служителя, за да породи действие допълнителното споразумение?”. Поддържа се, че отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай, за да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено (възприемайки изложените от първоинстанционния съд мотиви при условията на чл. 272 ГПК), че след отмяната на предходно уволнение, ищецът отново започнал работа при ответника на 26.03.2012 г. Възстановеното трудово правоотношение е за длъжността „младши митнически специалист” с място на работа М.С., като след 26.03.2012 г. по устно разпореждане на началника на М. С. ищецът работил в отдел „Приходи”. На 19.05.2012 г. на ищеца било предложено да подпише допълнително споразумение, с което документално се определя работното му място в отдел „Приходи”, Специализирана администрация, М. С. – Т. с допълнително месечно възнаграждение за продължителна работа в размер на 16%, считано от 26.03.2012 г. В отговор на отказа на ищеца да подпише допълнително споразумение № 2988 от 07.05.2012 г. с посоченото съдържание, началникът на М. С. наредил ищеца да не бъде допускан в сградата на М. С., считано от 22.05.2012 г., а на 12.07.2012 г. на ищеца била връчена и уволнителна заповед, издадена на основание чл. 382, ал. 1, т. 12 КТ. В нея като причина за уволнението е вписано „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор – отказ да подпише допълнително споразумение № 2988 от 07.05.2012 г. за промяна на трудовото правоотношение за определяне на място на работа”.
От правна страна въззивният съд е приел, че за законосъобразното прилагане на безвиновното основание за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, предвидено в чл. 382, ал. 1, т. 12 КТ следва да се изхожда от основните задължения на страните по трудовия договор, уредени с императивните норми на глава шеста от КТ (чл. 124 – чл. 129 КТ). Когато по една или друга причина от обективен характер (която може да се дължи на обстоятелства, свързани както с работника или служителя, така и с работодателя) не е възможно работникът или служителят да изпълнява основните си задължения по трудовият договор, за работодателя възниква правото да прекрати трудовия договор с този работник на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. За да е налице посоченото основание за прекратяване на трудовия договор е необходимо да се е появила законна пречка извън волята на страните, работникът или служителят да изпълнява работата по трудовото правоотношение, наличието на която е несъвместимо с изпълняваната работа. Въззивният съд е посочил, че изцяло в тежест на работодателя е да докаже обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор, като отказът на работника или служителя да подпише представено му от работодателя допълнително споразумение не е причина, която може да обоснове обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. По тази причина въззивният съд е приел, че не е доказано, че ищецът е в обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, поради което издадената уволнителна заповед е преценена като незаконосъобразна и като такава е отменена с произтичащото от това уважаване и на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ. По отношение на иска по чл. 213, ал. 2 КТ, като се е позовал (при условията на чл. 272 ГПК) на уеднаквената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е приел, че за ангажиране отговорността на работодателя за незаконно недопускане на работа е напълно достатъчно работникът или служителят и един единствен път да е посетил предприятието и да е изразил готовност да престира работната си сила, а в случая ищецът многократно е посетил Митница С. в периода 22.05.2012 г. – 12.07.2012 г. и е манифестирал готовност да работи.
С оглед изложеното касационната инстанция приема, че формулираният от касатора въпрос за характера на „допълнителното споразумение по чл. 119, чл. 345, ал. 1 и чл. 66, ал. 1, т.1 и ал. 2 КТ” имплицитно изисква да се извърши преценка на правилността на формираните от въззивния съд изводи относно естеството на допълнително споразумение № 2988 от 07.05.2012 г. – дали негов предмет е промяна на трудовото правоотношение чрез определяне на място на работа (каквато е позицията, заета от касатора още с уволнителната заповед) или се касае за определяне на работно място по смисъла на чл. 118, ал. 2 КТ (както е прието с въззивното решение). Такава преценка обаче не може да бъде извършена в рамките на касационното произнасяне във фазата по допускане на обжалването, защото извършването й предполага анализ на доказателствата по делото с цел установяване какво е било мястото на работа на ищеца по възстановеното правоотношение; какво е било съдържанието на предложението към него, отправено с допълнително споразумение № 2988 от 07.05.2012 г., респективно – внася ли се изменение в съдържанието на трудовото правоотношение и ако да – в каква насока. Необходимостта от извършване на подобна преценка не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото както вече бе посочено по-горе, общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следва да се има предвид още, че само по себе си посочването на определени текстове от Закона в един документ (в случая – чл. 119, чл. 345, ал. 1 и чл. 66, ал. 1, т.1 и ал. 2 КТ) не е определящо за съдържанието на материализираното с документа изявление. Важно е посоченото от автора фактическо основание, което е определящо и за правния характер на съответното изявление, но по реда на чл. 290 ГПК може да се дава отговор само на правни, не и на фактически въпроси.
Същевременно, както става ясно от изложеното по-горе, решаващият извод на въззивния съд (обусловил и изхода на спора) е, че отказът на работника или служителя да подпише представено му от работодателя допълнително споразумение не е причина, която може да обоснове обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Само по себе си това означава, че въпросът за характера на допълнително споразумение № 2988 от 07.05.2012 г. и дали е необходимо същото да бъде подписано от ищеца, за да породи действие, не е обусловил или подготвил изхода на делото по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, поради което не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с произнасянето по основателността на иска по чл. 213, ал. 2 КТ съдът изобщо не е коментирал съществуването и характера на допълнително споразумение № 2988 от 07.05.2012 г. Ето защо ВКС приема, че не е налице основание да се допусне касационното обжалване на атакуваното решение.
С оглед настоящото произнасяне, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 800 лева – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 102 от 27.03.2013 г. на Хасковски окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 159/2013 г.
ОСЪЖДА А. „М.” – [населено място], [улица], ДА ЗАПЛАТИ на Г. П. Р. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 800 (осемстотин) лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: