2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1413
гр. София, 10.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5033 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 196/07.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 839/2012 г. на Врачанския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 306/12.10.2012 г. по гр. дело № 754/2012 г. на Мездренския районен съд, като краен резултат са уважени предявени от Р. С. Н. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ със заповед № 783/11.06.2012 г. на управителите на дружеството-касатор; ищцата е възстановена на длъжността „ръководител търговска експлоатация” в гара М. при дружеството-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 1 402.88 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 21.06.2012 г. – 21.12.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2012 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което е инкорпорирано в касационната жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса: 1) какви доказателства следва да се ангажират от работодателя, освен протокола за подбор и свидетелските показания, с оглед доказване на обективно съответствие между притежаваните качества от служителя и получените от него оценки от комисията по подбора за качество, срочност и ефективност на изпълнение на работата; 2) при липсата на законови изисквания за периодични атестации и липсата на задължения за въвеждане на система за отразяване качеството на работа, срочността и изпълнението на служебните задължения, следва ли при решаване на въпроса относно качеството на работа да се приемат оценките по неоспорен от служителя протокол и наличие на свидетелски показания, потвърждаващи ниското качество на неговата работа; и 3) следва ли, когато писмените доказателства относно подбора не са оспорени, съдът да се произнася за качеството на подбора, извършен от работодателя. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било доводи и аргументи в насока, изведените от него правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. С. Н., в отговора на жалбата излага становище и подробни доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендира присъждане и на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция.
Въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ – поради съкращаване на щата, е незаконосъобразно, поради това, че извършеният от ответника-работодател подбор е незаконосъобразен. За да достигне до този извод, въззивният съд подробно е обсъдил и анализирал събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Приел е, че извършването на подбора се оспорва от ищцата, предвид изложеното в исковата й молба и поведението на процесуалния й представител по делото, като е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника-работодател, че първоинстанционният съд бил елиминирал протокола за подбор, който не бил оспорен от ищцата. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че тези оплаквания почиват на неправилното разбиране, че оспорването на подбора означава оспорване истинността на обективиращите го документи по реда на чл. 193 от ГПК, както и че формата на извършване на подбора е въпрос на работодателска преценка и при оспорване, както на извършването на подбора, така и на всички останали въпроси, свързани с него (включване на всички необходими участници в него, прилагането на законовите критерии, обективното съответствие на оценките по отделните показатели на обективно проявените професионални качества и квалификация на работника или служителя с оглед възложената работа), доказването му е допустимо с всички доказателствени средства, в който смисъл е задължителната практика на ВКС, като са посочени: ТР № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 28/30.01.2012 г. по гр. дело № 461/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Окръжният съд е приел, че от протокола за подбор се установява, че работниците са съпоставени и оценявани според критериите по чл. 329 от КТ – квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. От друга страна, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява обективно съответствие между притежаваните от ищцата качества и получените от нея оценки по критериите „ниво на изпълнение на възложената работа: качество, срочност и ефективност на изпълнение” и „притежавани професионални знания и умения”. При съвкупната преценка на протокола за подбор и свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел, че по делото не се установява защо ищцата е получила много ниска оценка по тези критерии. Предвид извършения преди това анализ на свидетелските показания, съдът е приел, че свидетелят – участник в комисията по подбора, който твърди, че е имал непосредствени впечатления от работата на ищцата и другите служителите в бившето РТП-М. – свидетелят Даулджиев – не е посочил в показанията си конкретни прояви на ищцата при изпълнение на трудовите й задължения, които да са дали основание за извода, че тя работи по-зле от оставените на работа работници. Наред с това, при констатация, че по делото не са представени картите за индивидуална оценка на включените в подбора лица, въззивният съд е приел и че не са представени други доказателства, въз основа на които да се извърши проверка кой от включените в подбора работници как работи, поради което е невъзможно да се осъществи съдебен контрол върху оценката на работодателя за нивото на изпълнение на възложената работа от участниците в подбора, като по делото са останали недоказани прилагането на законовите критерии и обективното съответствие на оценките по отделните показатели на обективно проявените професионални качества и подготовка на ищцата с оглед възложената й работа, поради което осъщественият подбор е незаконосъобразен.
При така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил изведените от касатора три правни въпроса, свързани с доказването по делото законосъобразността на извършения подбор, в пълно съответствие с ТР № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС и с последвалата го, уеднаквена с него, обилна практика на ВКС по тези въпроси, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (например – решение № 270/04.10.2012 г. по гр. дело № 367/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 273/04.06.2012 г. по гр. дело № 1566/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 133/31.05.2010 г. по гр. дело № 74/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 190/11.05.2012 г. по гр. дело № 1638/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 297/27.06.2012 г. по гр. дело № 1733/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 188/10.05.2012 г. по гр. дело № 428/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 310/16.04.2010 г. по гр. дело № 333/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и пр.). В нея се приема, че преценката на работодателя при извършването на подбора по чл. 329, ал. 1 от КТ подлежи на съдебен контрол, при упражняването на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ на действително притежаваните от работниците и служителите, квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. При извършването на подбора преценката на показателите по чл. 329, ал. 1 от КТ не е субективна – безусловно основана на лични представи, формирани от непосредствени възприятия на субекта на работодателска компетентност и от общо познаване на всички трудови функции, а е преценка по законосъобразност, изразяваща се в съответствие на приетите от работодателя показатели по законовоустановените критерии с действителните качества на работника или служителя, обоснована със събрана за участниците в подбора информация. Решението на работодателя относно преценката на показателите за критериите по чл. 329, ал. 1 от КТ може да бъде обективирано в различни негови актове, но законоустановените критерии за подбора имат обективни признаци и тяхното спазване е начинът за упражняване на правото на подбор и правото на уволнение, което при спор се преценява от съда. Когато преценката е обективирана в писмен документ, същият представлява писмено доказателство и при оспорване от уволнения работник или служител, истинността на отразените в него обстоятелства подлежат на пълно доказване от работодателя чрез разпит на свидетели или прилагането на други доказателствени средства, с оглед установяване на действителните качества на участвалите в подбора. Формата на извършване на подбора е въпрос на работодателска преценка. Доказването му при оспорване, както на неговото извършване, така и на останалите въпроси – включването в подбора на всички необходими участници, прилагането на законовите критерии, обективното съответствие на оценката по отделните показатели на обективно проявените професионални качества и квалификация (подготовка) на работника или служителя с оглед на възложената работа, e в тежестта за работодателя, и при провеждане на това доказване са допустими всички доказателствени средства: писмени доказателства – частни документи, съставени от страна на работодателя (заповеди, протоколи, оценъчни карти и др. подобни), свидетелски показания, експертни заключения, които съдът преценява по свое вътрешно убеждение – поотделно и в тяхната съвкупност. Протоколът за подбор, обективиращ преценката на комисията, бидейки частен свидетелстващ документ, съгласно чл. 180 ГПК установява, че съдържащите се в него изявления са направени от подписалите го лица, но няма доказателствена сила за истинността на отразените в него обстоятелства. В тази хипотеза – при оспорени констатации на комисията по подбора, работодателят следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, обусловили тази преценка, за което са допустими всички доказателствени средства. Частният свидетелстващ документ няма материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ. Той съставлява доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от издателя им (чл. 180 ГПК), но няма обвързваща доказателствена сила, освен за направени признания на неизгодни обстоятелства. Поради това, частният свидетелстващ документ може да бъде оспорван по реда на чл. 193 ГПК само относно неговата автентичност, а верността на отразените в него обстоятелства се преценява от съда по вътрешно убеждение, с оглед обстоятелствата по делото.
Именно такава преценка е извършена и в случая от въззивния съд, който при обсъждането поотделно и в съвкупност на протокола за подбор и показанията на разпитания по делото свидетел, е намерил, че тези доказателства не са достатъчни за провеждане на главно и пълно доказване от страна на работодателя-ответник на законосъобразността на извършения подбор, която е оспорена от ищцата.
При наличието на посочената обилна задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или от осъвременяване и напълно се споделя и от настоящия състав на ВКС, и която дава отговор на изведените от касатора правни въпроси, то същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По изложените съображения, в случая не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 450 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 196/07.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 839/2012 г. на В. окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Р. С. Н. сумата 450 лв. (четиристотин и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.