О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 25.02. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 4597 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Е. П. К. чрез адвокат Р. К. против решение № 89 от 08.04.2013 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, постановено по в.гр.д. № 138/2013 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.
Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по касация Н. „Д. Д.” – [населено място] чрез адвокат Е. Х. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира присъждането на разноски – адвокатско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение частично е отменено решение № 750 от 21.01.2013 г., постановено по гр.д.№ 6181/2011 г. по описа на Сливенския районен съд и вместо това изцяло са отхвърлени предявените от Е. П. К. срещу Н. „Д.Д.” – [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със Заповед № РД-08-10 от 24.08.2011 г. на Директора на Н. „Д.Д.” – [населено място] на основание на чл. 328, ал.1, т.6 КТ и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „преподавател по живопис и рисуване”, както и за заплащане на сумата 467,54 лв. – обезщетение за оставане без работа вследствие на уволнението. Решение № 750 от 21.01.2013 г. по гр.д.№ 6181/2011 г. на РС-гр.С. е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неосноватален иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за разликата над сумата 467,54 лв. до пълния претендиран размер от 4 032 лв. Ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за двете инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: (1) оттеглянето на уволнителната заповед в частта по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ и поддържането само на основанието по т. 6 на чл. 328 КТ не представлява ли заобикаляне на задължението на работодателя да извърши подбор съгласно чл. 329 КТ, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, т. 3 ГПК; (2) по въпроса за правилното прилагане на чл. 3, ал. 4 от Инструкция № 2 от 29.07.1994 г. за изискванията за заемане на длъжността „учител” или „възпитател” за който се поддържа, че е решен в противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 346 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 468/2009 г., ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 24 от 06.02.2012 г. по гр.д.№ 737/2011 г., ВКС, ГК, ІІІ г.о. (основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, т. 1 ГПК), както и в противоречие с решение № 715 от 19.08.2005 г. по гр.д.№ 250/2003 г., ВКС, ГК, ІІІ г.о. (основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, т. 2 ГПК), а също така, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, т. 3 ГПК). Третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е „Допустимо ли е въззивният съд в решението си, с което отменя първоинстанционното решение, да препрати към мотивите и да се позове на „формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка” на основание чл. 272 ГПК? И ако „да”, то допустимо ли е при безпротиворечива идентична фактическа обстановка (събрани доказателства, кредитирано заключение на вещо лице) по съдебен спор пред първа и въззивна инстанция, да бъдат постановени две противоположни решения на този спор?” – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, т. 3 ГПК.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай, за да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че по делото липсва спор по фактите, така както са изложени в решението на първоинстанционния съд, а именно: че ищцата е завършила Висшия институт за изобразителни изкуства „Н. П.” със специалност „Текстил, облекло и принадлежности на облеклото”; че на 01.04.1990 г. между ищцата и ответника е сключен трудов договор, по силата на който тя е назначена на длъжност „учител” с шифър по ТУ-ЕТМ/ЩУ-ЕЩТ/ 23021; в утвърденото от директора на ответната гимназия поименно щатно разписание към 01.06.2011 г. ищцата фигурира под № 11 на длъжност „учител”. Трудовото правоотношение с нея е прекратено със Заповед № РД-08-10 от 24.08.2011 г., издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 и т. 6 КТ. От заключението на първата съдебно-икономическа експертиза е установено, че норматива от часове по специалността на ищцата е формиран в първите години след постъпването й на работа в ответната гимназия преимуществено от часове по специалността „художествена тъкан” (между 500-600 часа), докато в последните години делът на тези часове значително е намалял (през учебната 2009/2010 г. е 180 ч., през учебните 2008/2009 г. и 2010/2011 г. въобще липсват такива часове в норматива й). Считано от учебната 2001/2002 г. е започнало допълване на норматива й с часове по рисуване и живопис, като през учебната 2010/2011 г. часовете по „рисуване” са 284, а по „живопис” – 212 часа от общо 673 ч. Длъжността на ищцата е била ”старши учител/практическо обучение” и специалност „текстил, облекло и принадлежности на облеклото”. През последните няколко години е преподавала по няколко предмета: „художествена тъкан”, „рисуване”, „живопис”, „иконография”, „технологии”, „материалознание”, „изобразително изкуство”, „учебна практика”. От заключението по втората съдебно-икономическа експертиза е установено, че в ответната гимназия предмет „изобразително изкуство” се изучава само в VІІІ-ми и ІХ-ти клас – като част от общообразователната задължителна подготовка по учебен план. Предмет ”рисуване” пък се изучава от всички класове и представлява задължителна отраслова подготовка на всички ученици в Н. ”Д.Д.”, а предмета „живопис” представлява спомагателен учебен предмет от специфичната професионална подготовка на учениците. От 2005-та година до прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, последната е преподавала по предметите „художествена тъкан”, „рисуване”, „живопис”, „иконография”, „технологии”, „материалознание” и „изобразително изкуство”. Преподавателите, които са преподавали по едни и същи дисциплини, заедно с ищцата, имат висше образование – магистърска степен и професионална квалификация „художник”. В Н. е действащ Правилник за дейността на гимназията, съгласно който учителските длъжности по учебните предмети и модели по изкуствата могат да се заемат от лица с диплома за завършена степен на висшето образование по съответната специалност. Съгласно длъжностните характеристики за длъжност „старши учител” (в сила от м.01.2010г.) преподавателят трябва да има висше художествено образование – магистър или бакалавър. Новите длъжностни характеристики, изготвени през м.09.2011 г. също за длъжността „старши учител” са изготвени конкретно за всеки един от специалните учебни предмети, като в графа „Вид и равнище на образование” е посочено „висше художествено образование – магистър”, а в графата „специалност” е посочена индивидуалната специалност на лицето, което в момента преподава по съответния предмет – напр. за предмет „рисуване” в една длъжностна характеристика е посочена специалност „графика”, а в друга – „изобразително изкуство и скулптура”.
Като е отчел липсата на спор между страните по фактите, изложени в първоинстанционното решение, в решението си въззивният съд е препратил към мотивите на същото в тази им част на основание чл. 272 ГПК. Заедно с това, въззивният съд е изложил и собствени мотиви по отношение правилното приложение на материалния закон, като същевременно е коментирал и фактите, относими към уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Този способ за приложение на разпоредбата на чл. 272 ГПК налага извода, че третият от въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК не е „обуславящ” по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК. На първо място, разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда възможността въззивният съд да мотивира своето решение като препрати към мотивите на първоинстанционния съд, като не изключва така да се процедира и при частична отмяна на решението, в който случай препращането е към тази част от мотивите на първата инстанция, касаещи било възприетата от нея фактическа обстановка, било споделяните и от въззивния съд правни изводи. По този начин въззивният съд прави свои мотивите, изложени от първоинстанционния съд и така осъществява своята решаваща дейност. Наред с това, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материално-правния спор и така да изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи. Именно така е процедирал въззивният съд в разглеждания случай. Като е отчел липсата на спор между страните по фактическата обстановка, изложена в първоинстанционното решение (определена и от касаторката във формулирания от нея въпрос от изложението като „безпротиворечива”), въззивният съд е изложил собствени мотиви както по правото, така и по фактите, касаещи приложението на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Препращането касае обстоятелства, по които страните не спорят, поради което без значение за изхода на делото е било дали съдът ще изложи собствени мотиви (преповтаряйки вече изложените в първоинстанционното решение) или ще препрати към вече изложените, доколкото едновременно с това съдът е отговорил на наведените от страните оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора на същата. Ето защо касационният съд приема, че не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по отношение на третия от въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Същият краен извод се налага и по отношение на първия от въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Видно от мотивите на атакуваното решение, исковете са отхвърлени поради извода, че ответникът е доказал основанията за приложение на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като по отношение включеното в уволнителната заповед основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ е приел, че същото е приложено незаконосъобразно. Същевременно установената в тази насока съдебна практика приема, че е допустимо заповедта да посочва повече от едно основание за уволнение, като в този случай уволнението ще е незаконосъобразно, ако се установи, че не са налице всички посочени от работодателя основания. Последното мотивира настоящият състав на съда да приеме, че не е налице както общото, така и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по отношение на първия от въпросите от изложението, защото един въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато по него липсва формирана практика на ВКС или пък формираната се нуждае от промяна или от осъвременяване. Случаят не е такъв, тъй като вече установеното разрешение по повдигнатия въпрос напълно се споделя и от настоящия състав на ВКС, поради което той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По отношение на вторият от въпросите от изложението съставът на ВКС намира следното: В цитираните от касаторката решение № 346 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 468/2009 г., ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 24 от 06.02.2012 г. по гр.д.№ 737/2011 г., ВКС, ГК, ІІІ г.о. (постановени по реда на чл. 290 ГПК) изобщо не е разглеждан въпроса за правилното прилагане на чл. 3, ал. 4 от Инструкция № 2 от 29.07.1994 г. за изискванията за заемане на длъжността „учител” или „възпитател” – както в тълкувателната част на актовете, така и в частта, с която е дадено разрешение на съответните случаи. По тази причина не се констатира противоречие между обжалваното въззивно решение и задължителна съдебна практика на ВКС и съответно – не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по отношение на този от въпросите от изложението. По аналогичен начин стои проблема и във връзка с позоваването, че е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 715 от 19.08.2005 г. по гр.д.№ 250/2003 г., ВКС, ГК, ІІІ г.о. И в този акт не е обсъждан въпроса за правилното прилагане на чл. 3, ал. 4 от Инструкция № 2 от 29.07.1994 г., поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Що се касае до позоваването, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, на първо място следва да се имат предвид разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК. Съобразно тях съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В разглеждания случай произнасянето по въпроса за правилното прилагане на чл. 3, ал. 4 от Инструкция № 2 от 29.07.1994 г. за изискванията за заемане на длъжността „учител” или „възпитател” не би имало изискваното с чл.280, ал.1, т.3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Създадената с посочената норма позитивно-правна регламентация не съдържа непълнота, неяснота или противоречия, подлежащи на преодоляване посредством тълкуване по реда на чл. 290 ГПК или чл. 124 ЗСВ. Приложимите към процесното правоотношение разпоредби са тези на чл. 3, ал. 4 от Инструкция № 2 от 29.07.1994 г. за изискванията за заемане на длъжността „учител” или „възпитател” съобразно придобитото образование, професионална квалификация и правоспособност (издадена от Министъра на науката и образованието), чл. 39, ал. 1 и 3 от Закона за народната просвета, както и чл. 124а, ал. 3 вр.чл. 124, ал. 1, т. 2 ППЗНП, чиито текстове не са непълни, неясни или противоречиви, поради което не се налага създаването на съдебна практика по прилагането им, нито пък е налице формирана съдебна практика, нуждаеща се от промяна поради неточно тълкуване или за осъвременяване на тълкуването й. В съответствие с цитираните норми въззивният съд е приел, че длъжността „учител” по учебни предмети по изкуствата в училищата по изкуства се заема от лица, които са придобили висше образование на образователно-квалификационна степен магистър, бакалавър или специалист по специалности от професионално направление съответстващо на професиите от Списъка на професиите за професионално образование и обучение, изучавани в училището и допълнителна професионална квалификация учител. Също така, в съответствие със Списъка на професиите за професионално образование и обучение (утвърден от Министъра на образованието и науката на основание чл. 6, ал. 2 от Закона за професионалното образование и обучение) въззивният съд е приел, че за да се преподава по определена специалност или предмет в художественото училище, е необходимо не само да се притежава диплома за завършено образование в художествената академия, но това образование следва да е по специалността „живопис” или друга близка до изобразителното изкуство. Притежаваната от ищцата професионална квалификация по специалността „текстил, облекло и принадлежности на облеклото” не удовлетворява изискванията на чл. 3, ал. 4 от Инструкция № 2 от 29.07.1994 г., преценявани с оглед обстоятелството, че в последните години преди уволнението й на ищцата е възлагана преподавателска дейност основно по учебните предмети „рисуване” (част от задължителната отраслова подготовка на учениците в Н. ”Д.Д.”) и „живопис” (спомагателен учебен предмет от специфичната професионална подготовка на учениците). Обсъжданото изискване към професионалната квалификация, необходима за заемане на длъжността „учител” по учебни предмети по изкуствата в училищата по изкуства, е въведено с нормативен акт, който е влязъл в сила след сключване на трудовия договор. При това положение и доколкото ищцата не отговаря на новото изискване, в съответствие с разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ въззивният съд е приел, че е налице това основание за уволнението на ищцата.
С оглед настоящото произнасяне, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника сумата 180 лева – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 89 от 08.04.2013 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, постановено по в.гр.д. № 138/2013 г.
ОСЪЖДА Е. П. Китова с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ДА ЗАПЛАТИ на Н. „Д. Д.” – [населено място] сумата 180 (сто и осемдесет) лева на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: