2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
гр. София, 26.04. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1507 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерството на външните работи (МВнР) срещу решение от 08.03.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 3884/2007 г. на Софийския градски съд. С него, при постановени частична отмяна и частично оставяне в сила на решение от 27.06.2007 г. по гр. дело № 19544/2006 г. на Софийския районен съд, като краен резултат е осъден касатора да заплати на В. Д. Д., на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, обезщетение от 4 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болка и разочарование от отношението на служители на българското посолство в Р. и от издаването на паспорт с невярно съдържание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.09.2006 г. до окончателното й плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 10 000 лв.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи, както за недопустимост, така и за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. Д. Д. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това (като подадената от него касационна жалба срещу въззивното решение, е върната като нередовна, с влязло в сила разпореждане на въззивния съд).
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на касатора, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са формулирани два процесуалноправни и три материалноправни въпроса, а именно: 1) когато е направено уточнение на иска, от което е видно, че са предявени няколко обективно съединени иска с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ, следва ли съдът да се произнесе с отделен диспозитив по всеки от предявените искове; 2) следва ли гражданският съд да разглежда образувано пред него съдебно производство по чл. 1 от ЗОДОВ след влизането в сила на АПК, предвид предвидения в чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ нов процесуален ред – исковете за обезщетения да се разглеждат по реда на АПК; 3) дължи ли се обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди, когато не е установено и доказано от действия или бездействия на кои длъжностни лица са настъпили вредите; 4) представляват ли действията „неучтиво” и „грубо” отношение спрямо ищеца, с които са му причинени неимуществени вреди, административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ; и 5) представлява ли издаването на паспорт, в който е допусната „техническа” грешка при изписване на собственото име на лицето, незаконосъобразно действие от страна на държавен орган по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Формулираните от жалбоподателя два процесуалноправни въпроса са свързани с оплакванията му за недопустимост на обжалваното въззивно решение.
По отношение на първия от тях се сочи, че с молба от 18.05.2009 г. ищецът уточнил исковата си претенция по пера, с което, според касатора, в производството били предявени, не един, а няколко обективно съединени иска, всеки от които почиващ на различни обстоятелства и с различен петитум. По отношение на този правен въпрос се поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като в тази връзка се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 139/27.02.2004 г. по гр. дело № 1212/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, което е представено (в препис) от касатора.
Настоящият съдебен състав намира, че този първи процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, поради което не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Видно от исковата молба по делото, ищецът е изложил твърдения за множество действия и бездействия на служители в българското посолство в Р., вследствие на които са му били причинени процесните неимуществени вреди, като е претендирал за тях общо обезщетение в размер 10 000 лв. Първоинстанционният съд се е произнесъл по така подадената искова молба, като е уважил предявения с нея иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за сумата 5 000 лв. и го е отхвърлил за разликата до пълния му предявен размер. Така подадената искова молба не е била нередовна – тя отговаря на изискванията на чл. 98, ал. 1, б. „г” и „д” от ГПК от 1952 г. (отм.). Въпреки това, въззивният съд е дал незаконосъобразни указания на ищеца да уточни размера на „претендираните обезщетения” за неимуществени вреди от всяко едно от твърдяните от него незаконосъобразни действия на ответника-касатор. Със сочената от касатора молба от 18.05.2009 г., ищецът е изпълнил дадените му от съда указания, но изрично е подчертал, че процесните неимуществени вреди представляват общ комплекс, поради което претенцията за обезщетяването им следва да се разглежда като единна – за 10 000 лв. Това становище на ищеца е съобразено с посочените изисквания на чл. 98, ал. 1, б. „г” и „д” от ГПК от 1952 г. (отм.). При постановяване на решението си, въззивният съд също се е съобразил с тези изисквания. Макар същият да е приел в мотивите към решението си (които не са част от самото решение – диспозитива му, съгласно т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС), че предвид направените от ищеца уточнения по пера на размерите на процесните неимуществени вреди, за доказаните от тях му се дължат две обезщетения от по 2 000 лв., то със самото въззивно решение (диспозитива му) градският съд е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважен за процесните неимуществени вреди, търпяни от издаване на наказателно постановление, и е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение от 1 000 лв. за тези вреди, като е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част, с която предявеният иск е уважен за сумата 4 000 лв., а не го е обезсилил, каквато е тезата на касатора. С оглед изложеното, – тъй като по делото е предявен един иск, а не няколко обективно съединени такива, и тъй като двете съдебни инстанции по същество са се произнесли по така предявения иск, то първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, както беше посочено, не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Независимо от това, следва да се отбележи, че с представеното от касатора решение № 139/27.02.2004 г. по гр. дело № 1212/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е разгледан напълно различен случай (обезсилено е недопустимо въззивно решение, поради това, че е постановено по съществото на спора без да е отменено първоинстанционното решение), нямащ никакво отношение към постановката на първия процесуалноправен въпрос на касатора, поради което по никакъв начин не би могло да е налице и соченото във връзка с този въпрос, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По отношение на втория процесуалноправен въпрос се поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка се сочи разпоредбата на § 4, ал. 2 от ПЗР на АПК, съгласно която след влизането в сила на АПК и до 01.03.2007 г. административните дела в районните и окръжните съдилища се довършват от същите по досегашния ред, като се обосновава становище, че преходните разпоредби на АПК уреждали разглеждането на заварените административни дела, но не и процесуалния ред за довършване на заварените граждански дела. С оглед на това се поддържа, че настоящото дело следвало да се прекрати като неподсъдно на гражданския съд и да се изпрати за разглеждане на административния съд, съгласно чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК.
По този втори посочен от касатора процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на петчленни състави на ВКС и ВАС по чл. 135, ал. 4 от АПК, намерила израз и в определение № 134/23.11.2007 г. по адм. д. № 153/2007 г., определение № 74/30.04.2008 г. по адм. д. № 68/2008 г., определение № 68/03.07.2007 г. по адм. д. № 74/2007 г., определение № 118/03.07.2008 г. по адм. д. № 97/2007 г., определение № 39/03.07.2009 г. по адм. д. № 13/2009 г. и пр. В тях еднозначно се приема, че започналите преди 01.03.2007 г. пред общите съдилища, производства по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се довършват от същите съдилища по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), тъй като редът на АПК е приложим относно производства за обезщетения след влизане в сила на дял ІІІ „Производства пред съд”, съгласно § 142, т. 1 от ПЗР на АПК, т.е. след 01.03.2007 г., едва от която дата административните съдилища започват да образуват дела и съгласно § 4, ал. 3 от ПЗР на АПК. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя така формираната по реда на чл. 135, ал. 4 от АПК съдебна практика, която е в точно приложение на закона, и която не се нуждае от осъвременяване или промяна поради изменения в законодателството или на обществените условия (в тази връзка виж и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Като е приел същото разрешение в мотивите към решението си, и като е разгледал по същество иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, който е предявен на 25.09.2006 г., т.е. преди 01.03.2007 г., въззивният съд се е съобразил с посочената съдебна практика, поради което по отношение на втория формулиран от касатора процесуалноправен не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Формулираните от жалбоподателя три материалноправни въпроса са свързани с оплакванията му за неправилност на обжалваното въззивно решение. Тези материалноправни въпроси са обуславящи крайните правни изводи на въззивния съд, респ. тези три правни въпроса поначало представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото, за да уважи частично предявения по делото иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото и относими доказателства, е приел, че от тях се установява част от твърдяните от ищеца действия и бездействия на служителите на посолството на Р. България в Р., от които той е претърпял неимуществени вреди, а именно: през време на престоя му в болница в Италия, служителите от посолството не са се поинтересували за състоянието му като пострадал гражданин на Р. България, намиращ се на чужда територия; служителите, в изпълнение на служебните си задължения (като първо са му издали акт за нарушение и наказателно постановление за изгубен паспорт, без да съберат данни за инцидента), са се държали изключително неучтиво (обидно) към ищеца, а също така са му издали паспорт с невярно съдържание.
По отношение на първия от материалноправните въпроси (дължи ли се обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди, когато не е установено и доказано от действия или бездействия на кои длъжностни лица са настъпили вредите), касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по него нямало съдебна практика.
Това допълнително основание не е налице, тъй като разрешение на този материалноправен въпрос е дадено с т. 7 от постановление № 7/30.12.1959 г. на пленума на ВС и т. 6 от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В т. 7 от посоченото постановление е прието, че държавните учреждения отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни служители при или по повод на възложената им работа, и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди; а в т. 6 от посоченото тълкувателно решение е прието, че отговорността на държавния орган е специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД в областта (в приложното поле) на ЗОДОВ и тази отговорност е също гаранционно-обезпечителна. Като е приел, че държавата, в лицето на касатора МВнР следва да отговаря по предявения иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като част от процесните неимуществени вреди са причинени на ищеца от действия и бездействия на служители на посолството на Р. България в Р., макар по делото да не са доказани конкретните твърдения в исковата молба, че това са именно служителите Л. и М., въззивният съд се е съобразил при разрешаването на този материалноправен въпрос с тази задължителна за съдилищата практика, която също не се нуждае от осъвременяване или промяна (в тази връзка виж и т. 1 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение на втория материалноправен въпрос (представляват ли действията „неучтиво” и „грубо” отношение спрямо ищеца, с които са му причинени неимуществени вреди, административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ), касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) решение № 392/29.04.2009 г. по гр. дело № 870/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 409/08.05.2009 г. по гр. дело № 276/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.
Такова противоречие, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, между тези две решения на ВКС и обжалваното решение на въззивния съд не е налице, тъй като те са постановени по напълно различни случаи. Както беше посочено, по настоящото дело въззивният съд е приел, че служителите на посолството в Р. са се държали изключително неучтиво (обидно) към ищеца, при изпълнение на служебните си задължения спрямо него, който е бил пострадал гражданин на Р. България, намиращ се на чужда територия (в тази връзка въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 25, ал. 5 от Конституцията), и на когото е следвало да се издаде временен паспорт (чл. 39, т. 1 от ЗБЛД). В тази връзка въззивният съд е изложил и мотиви, че действие или бездействие при или по повод административна дейност на държавен орган, по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е дейността, която той изпълнява по силата на закона, за която е създаден; нейната реализация, за което са му предоставени властнически правомощия, по силата на които може да осъществява промени в правната сфера на физическите или юридически лица, да предизвиква едностранно правни последици в техния патримониум; като административна дейност е и тази, при която органът е законово оторизиран да осъществява административни услуги. Тези мотиви на въззивния съд са изложени при точно тълкуване на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (която разпоредба ясно визира действията или бездействията на държавни органи и длъжностни лица, осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност), във вр. с посочените чл. 25, ал. 5 от Конституцията и чл. 39, т. 1 от ЗБЛД. В двете представени от касатора решения на ВКС действително е прието, че не е налице административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, респ. – действия при или по повод такава, но в хипотези, които са напълно различни от настоящия случай, а именно: относно дейността по организацията на помещенията и разпределянето им между районен съд и районна прокуратура, и извършените във връзка с тази дейност, разместване на помещенията и отваряне на кабинета на ищеца по това дело (решение № 409/08.05.2009 г. по гр. дело № 276/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС); респ. действията по подлагане на физически и психически тормоз и нанасяне на побой при задържане на ищеца от служители на МВР, действали по нареждане на следствието и прокуратурата, във връзка с осъществяването на възложените им от закона функции да извършват оперативно-издирвателна дейност и дейност по разкриване и участие в разследване на престъпленията, като задържането на ищеца по това дело е било и във връзка с налагането на мярка за неотклонение „задържане под стража” (решение № 392/29.04.2009 г. по гр. дело № 870/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС). С оглед на горното, не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по отношение на втория формулиран от него материалноправен въпрос.
По отношение на третия формулиран от него материалноправен въпрос (представлява ли издаването на паспорт, в който е допусната „техническа” грешка при изписване на собственото име на лицето, незаконосъобразно действие от страна на държавен орган по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ), касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка излага доводи, че произнасянето по този въпрос е свързано с тълкуването на закона, тъй като налага подвеждане на конкретния фактически състав под разпоредбите на две приложими правни норми – чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и § 1, т. 2 от ДР на ЗБЛД, като поддържа, че решението на ВКС би допринесло за еднообразното тълкуване на закона в подобни случаи, с което ще се допринесе за развитието на правото.
Въззивният съд е приел за установено, че в издадения от служителите на посолството в Р. временен паспорт на ищеца, липсва личното (собственото) му име, като вместо Владимир Д. Д., той е записан като „В. Д. Д.” – както на кирилица, така и на латиница. При така установените обстоятелства, възивният съд е приел, че паспортът е с невярно съдържание и действията по издаването му са неправомерни – противоречат на закона, по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно – противоречат на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗБЛД, изискваща в паспорта да са посочени точните имена на лицето, на което се издава. Приел е и за ирелевантно, за възникването на отговорността на ответника, възражението му, че ставало въпрос единствено за „техническа” грешка. Така възприетото от въззивния съд е при точно и стриктно тълкуване на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно която незаконосъобразно действие при изпълнение на административна дейност е всяко неправомерно действие – извършено в нарушение на императивна правна норма (в този смисъл е и константната съдебна практика, включително на ВКС), като в случая – в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗБЛД, във временния паспорт, издаден на ищеца от служителите на посолството в Р., същите са вписали име („В.”), което е различно от собственото име на ищеца (Владимир), което не представлява „техническа” грешка, както поддържа касаторът. Това тълкуване на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗБЛД, ясно следва и предвид сочената от касатора разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗБЛД, съгласно буква „а”, предл. 2 на която, нередовен български личен документ е този, който не съдържа данните, предвидени в него, като в конкретния случай паспортът не съдържа собственото име на ищеца, а друго име. От горното следва, че обсъдените правни норми са ясни, като приетото в обжалваното въззивно решение е според точния им смисъл, поради което допускането му до касационно обжалване по този правен въпрос не би допринесло за тяхното тълкуване и точно прилагане, респ. – не е налице соченото в тази връзка от касатора, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед всичко гореизложено, тъй като не е налице никое от наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 08.03.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 3884/2007 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.