2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
гр. София, 26.04. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1504 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. К. срещу решение № 179/17.06.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 209/2011 г. на Старозагорския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 123/09.02.2011 г. по гр. дело № 6041/2010 г. на Старозагорския районен съд, е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу К. Г. К., иск с правно основание чл. 144 от СК за присъждане на ежемесечна издръжка в размер 300 лв., считано от завеждане на исковата молба на 15.10.2010 г. до настъпване на основание за изменение или прекратяване.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон.
Ответникът К. Г. К. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в случая не е налице втората кумулативно дадена предпоставка по чл. 144 от СК, а именно – ответникът – баща на жалбоподателката-ищца, която е пълнолетна и учи редовно във висше учебно заведение, да може да й заплаща издръжка без особени затруднения за него. В тази връзка, окръжният съд е приел, че жалбоподателката-ищца, за която е тежестта за доказване, не е установила твърденията си в исковата молба, ответникът да работи и да получава добро трудово възнаграждение. Взел е предвид и останалите установени по делото обстоятелства: че ответникът е безработен (и е регистриран като такъв), че има още едно – малолетно дете, на което дължи издръжка безусловно, че по делото няма доказателства за реализирани от него през процесния период каквито и да било доходи. Въззивният съд е приел за неоснователен и довода на жалбоподателката-ищца, че ответникът притежава в съсобственост недвижим имот в [населено място], тъй като това е имотът, където той живее със семейството си, и ако се разпореди със своята идеална част, би останал без подслон.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателката, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) кога може да се приеме, че е налице особено затруднение за родителя да заплаща издръжка за пълнолетното си дете; и 2) може ли да се приеме, че е налице особено затруднение за заплащане на издръжка, за лице, което има недвижим имот, което е в работоспособна възраст, макар официално да не представя доказателства за наличие на доходи, и е в добро здравословно състояние. Жалбоподателката поддържа наличие на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като в тази връзка единствено сочи, че се позовава на постановление № 5/16.11.1970 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС № 5/16.11.1970 г.) и на решение № 991/24.04.1972 г. по гр. дело № 807/1972 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. Тъй като последното е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., следва да се приеме, че с позоваването на него, жалбоподателката навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, изложението не съдържа никакви доводи и аргументация.
Двата посочени от жалбоподателката материалноправни въпроса са обусловили крайните правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не са налице обаче сочените от страна на касатора допълнителни основания за допускане на касационното обжалване в случая.
Разрешение на двата посочени от жалбоподателката материалноправни въпроса, действително е дадено с т. 5 и т. 11 от посоченото от нея ППВС № 5/16.11.1970 г. Там е прието, че възможностите на лицата за даване на издръжка се определят от техните доходи, имотното им състояние и квалификация (т. 5); както и че не се освобождават от задължение за издръжка лицата, които неоправдано не работят, макар и трудоспособни, като възможността им да дават издръжка се определя съобразно с квалификацията им и другите обстоятелства от значение за случая (т. 11). Последното разрешение е възприето и в посоченото и представено (в препис) от жалбоподателката, решение № 991/24.04.1972 г. по гр. дело № 807/1972 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, като там е прието и че установените на ново местожителство по реда на чл. 14, б. „а” от Указа за народната милиция (отм.) лица не са лишени от правото да работят и затова не се освобождават от задължението за издръжка. Разрешението на двата материалноправни въпроса, дадено от въззивния съд по настоящото дело, не противоречи на разрешението им в така цитираните актове на ВС. Както вече беше посочено, за да достигне до извода, че ответникът не може да заплаща издръжка на жалбоподателката без особени затруднения за него по смисъла на чл. 144 от СК, окръжният съд е взел предвид липсата на реализирани от него доходи поради безработица и притежавния от него в съсобственост единствен недвижим имот, в който живее със семейството си, както и безусловното му задължение за издръжка към другото му дете, което е малолетно. След като ответникът е в състояние на принудителна безработица – регистриран е като безработен, при липса на твърдения и доказателства по делото той да е отказвал предложена му работа, то в случая не е налице хипотезата по т. 11 от ППВС № 5/16.11.1970 г. – той да не работи „неоправдано”, обсъдена и в другото посочено от жалбоподателката решение на ВС (като в тази връзка следва да се има предвид и че тези два съдебни акта от 70-те години на миналия век са съобразени с тогавашните социално-икономически условия на живот, които са съвършено различни от настоящите, което ясно личи от конкретния казус, обсъждан в решение № 991/24.04.1972 г. по гр. дело № 807/1972 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС). Поради това, и най-вече – предвид безусловното задължение на ответника да издържа малолетното си дете, в случая, ирелевантни за възможността на ответника да дава издръжка на пълнолетната учаща се ищца, са визираните във втория формулиран от нея правен въпрос обстоятелства, че ответникът е в работоспособна възраст и в добро здравословно състояние, а също и неговата професионална квалификация. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 305/07.06.2011 г. по гр. дело № 1269/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Трудоспособността, при липсата на доходи и друго имущество, е правно значима само в хипотезите на чл. 143, ал. 2 и 3 СК, защото задължението за издръжка в тези случаи произтича от основното задължение на родителите да се грижат за ненавършилите пълнолетие деца и да им осигуряват условия на живот, необходими за развитието им. Безусловността на тази отговорност отпада спрямо пълнолетните деца, които по начало са длъжни сами да се грижат за издръжката си. Изключението е за тези, които учат, но до навършване на определена пределна възраст, като тук законодателят е поставил и определени ограничения с оглед имуществото на търсещия издръжка и имуществото на родителя. Алиментното задължение към непълнолетно дете има предимство пред издръжката на пълнолетното дете и съответно следва да бъде отчетено с оглед възможностите на родителя, след като покрие и собствените си нужди, да осигури издръжка и за пълнолетното дете. Когато родителят дължи издръжка на непълнолетно лице и обективно няма доходи, то съществува затруднение да осигури издръжка по чл. 144 СК и за пълнолетното си учащо дете, като е без значение възможността да реализира доходи, след като е в работоспособна възраст. Така формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика, изцяло се споделя и от настоящия състав на ВКС, като тя не се нуждае от осъвременяване или промяна поради изменения в законодателството или на обществените условия (в тази връзка виж и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с така формираната практика на ВКС, поради което не са налице наведените от жалбоподателката допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното му обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 179/17.06.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 209/2011 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.